Лошо ми е. Вземи го.

Ей, побърквам се.

Става ми лошо от музиката, от хората, от чувствата. Понякога последните стават толкова много, че ми иде да счупя нещо, да си ударя главата в стената или да изчезна. Просто има пъти, в които не издържам, защото нахлуват в мен едновременно, на талази.

Някой път се случва така, защото се чувствам много добре. Толкова добре, че имам чувството, че имам сила да обиколя цяла София пеша, след това да ида до Перник и да префасонирам града до неузнаваемост.

Друг път ми става нещо, което е толкова отвратително, че надали има думи, с които да бъде описано. Тук най-правилно се намества по-горното изречение с блъскането на главата и чупенето на предметите около мен.

Понякога чувствата не идват на групи, а се редуват на произволни интервали от време - щастие, нещастие, красота, грозота, омраза, ненавист, любов и... любов.

Също като сега. Хем съм ядосана, хем мога да си хвана пръстите и един по един да изсмуча щастието от тях и да го раздам. Освен, че ще нахраня всички бедни семейства по света, ще имам да давам и на звездите, които също искат да нахранят бедните семейства по света. Ще услужа и на бедните семейства, които хранят още по-бедни семейства и пак ще ми остане. Странна работа е.

И се побърквам. Танцува ми се.