Хляб и пържола за тънка талия

Вървя по прашната улица в столичния квартал “Левски” и долавям странна миризма, която се отличаваше от всичко друго, докосвало сетивата ми. Тя отвори любопитството и апетита ми и ме накара да я последвам.
Озовах се в едно малко дворче, в дъното на което се намираше бяла сграда, малко по-висока от гараж. От прозорците излизаше пушек, който се разпръскваше над сградите наоколо и разнасяше невероятния аромат на арменския хляб.
Сградата е ниска, тясна, колкото малко по-голяма детска стая. Влизам вътре, а там ме посрещат две усмихнати жени. Едната облечена в бяла пола, седи и надзирава какво се случва в цеха. Почти не говори – само се усмихва на двете служителки, облечени в бели престилки, и им казва “Браво”.
Другата жена, която в първия момент ми заприлича на обикновен служител, изтри брашняните си ръце и ме поздрави. “Само секунда, казва, да се оправя, и ще ви разведа наоколо”.
Това е Симана – собственичката на цеха. Тя е спортистка, завършила Националната спортна академия и през годините носи на страната ни много медали. Преди известно време започва да работи като професионален охранител, от време на време превежда от руски. Езикът именно е причината, която я среща с Моника –съсобственичката на малкия цех.
Моника е арменка, и дълго време работи като психолог в страната си. Била е бизнес треньор на Армения по програма за развитие на дребния и среден бизнес.
Двете със Симана се срещат през 2005-та година в София, когато българката превежда от руски. Момичетата стават много близки и решават да направят свой бизнес в България. Започват да търсят нещо, което го няма у нас. Оказва се, че това е арменският хляб – лаваш.
“В България има много арменски семейства, обяснява Моника, но повечето правят лаваш за себе си и никой не го продава. Ние искахме да стартираме бизнес, с който да обслужваме хората”, допълва арменката. Моника кани Симана в Армения, където двете се запознават с изкуството, наречено лаваш. Там те започват като чираци, в цех за правене на арменски хляб и няколко години по-късно пренасят технологията в България.

Така, през декември 2007-ма година двете приятелки започват бизнес у нас. Това обаче се оказва доста трудно начинание, тъй като в страната ни няма условия за производството на такъв хляб.
Зарядът, който носят тези две жени е изумителен. И това се усеща още от първата хапка лаваш, която сложиш в устата си. Вкусът на любовта, усилията, положени за направата на храната, пронизват тялото ти.
Но, разбира се, бизнес не се прави току-така. Още в самото начало, Моника и Симана се изправят пред най-голямата трудност в правенето на арменския хляб – печенето.
Никъде в страната ни не може да се намери машината, в която се пече хляба. Поради тази причина двете жени решават да създадат свой прототип. За целта те правят чертеж, въз основа на наблюденията си върху оригиналната арменска машина. След това го носят на инженер, който в началото, като видял чертежите, бил готов да ги отпрати. Мъжът обаче се съгласява, след като вижда какво желание имат двете приятелки, и скалъпва устройството. То представлява огромна метална плоча, която се пъха в голяма фурна с правоъгълни размери. Следват месеци на усилени проби, докато Симана и Моника улучат идеалната температура, нужна за доброто изпичане на лаваша.
Малко след като са нагласили машината, двете жени се сблъскват с друг проблем – разликите в брашното. “В Армения има Първи тип, втори тип, трети тип, разказва Моника. Тук, в България, имаме Тип 500, Тип 1000 и изобщо не знаеш кое на кое отговаря.”
Двете със Симана започват да експериментират и стигат до извода, че лавашът у нас трябва да се прави от смесица от ръжено и типово брашно. Следват няколко седмици, в които трябва да се улучи точната пропорция ,нужна за приготвянето на хляба и така през януари 2008 Симана и Моника започват да продават арменски хляб. Двете официално отварят малката фурничка в столичния ж.к. “Левски” и сами започват да правят хляба. След много търсене и усилия попадат на две жени, които много бързо влизат в крачка и сега са усвоили занаята до съвършенство.

Историята

Арабският хляб има над 6000 годишна история. Корените му се губят в древна Индия, а традициите и технологиите на изпичане са непроменени до ден днешен. Уникалният хляб е полу-прозрачен, точно като луканката, която дедите ни едно време са режели така, че да можеш да видиш през нея. Състои се само от брашно, сол и вода.
Приготовлението на хляба е истинска наслада за окото, тъй като се приготвя на ръка – единствената машина е фурната.
Една от жените в цеха съсредоточено разточва тестото върху дървена плоскост, поставена под наклон. След това другата помощничка го премята във въздуха с невероятна грация и ловко го поставя върху специална дървена възглавница. Там тестото се опъва и със замах се залепя върху нагорещената метална плоча, която се плъзва в печката.
Една от тайните на лаваша е високата температура, при която се пече. Хлябът става готов за около минута, като се изпича равномерно от едната и от другата страна.
Арменският хляб има много малък срок на годност – само три дни. Причината за това е съдържанието му – той не съдържа никакви консерванти, емулгатори и др. Ако обаче не успеете да го изядете преди да му изтече срока на годност, не се безпокойте. Хлябът може да се запази, като се сложи в пликче и се пъхне във фризера. Там може да седи с месеци. След като го извадите трябва просто да го напръскате леко с вода и лавашът ще е като току що излязъл от фурната.
“Най-го харесват в магазини, около които има работещи и млади хора”, споделя Симана. Това е така, защото младите са по-отворени към експериментите и са готови да опитат нещо ново. Освен че е вкусен и различен, лавашът е предпочитан от много хора и заради диетичните си качества. Хлябът е тънък, но наяжда и от него не се пълнее. От едно парче лаваш, което тежи 120 грама, могат да се направят поне четири сандвича, допълват Моника и Симана и бързат да кажат рецепти. Хлябът може да се завие като палачинка и да се напълни със сладко. Може да се направи като джоб и да се напълни с плънка от прясно изпечено месо и зеленчуци. Може и да се използва като добавка към основното ястие, без която ние българите не можем.

ЛЮБОПИТНО

Традиционната печка, за изпичане на лаваш, се нарича тонар. Тя представлява глинена дупка, който се разпалва със суха лоза. Когато температурата в тонара стане много висока, тестото се пляска върху стената и се опича на нея. Този лаваш обаче става по-дебел.

Легенда

Една от легендите гласи, че преди много години неприятел пленил арменски храбрец, който трябвало да участва в състезания. Враговете мислели, че ако го държат гладен в тъмницата, той ще загуби предстоящата схватка и разрешавали на близките му да го посещават, но им забранили да носят храна. Всеки ден храбрецът бил навестяван от една девойка, която пазачите внимателно следели да не носи никаква храна.
Състезанието се състояло в уречения срок. Противно на очакванията на враговете, храбрецът победил. Оказало се, че за времето прекарано в тъмницата, той не е изгубил силите си. Девойката, която го навестявала всеки ден му носела лаваш, който увивала около талията си така, че враговете нищо да не заподозрат.