Делнична музика

my little miracle.

Моята 201ва публикация...

...представлява нещо такова:

*След празничния тридневен денс маратон..
*След много, ама много изядена храна...
*След много, ама много изпит алкохол..
*След много взета и дадена любов..
*След много телефонни обаждания..
*И един счупен 12 см ток на любимите ми ботуши..

Аз съм все още тук :)

Ха-ха.
И все още се рея някъде измежду улиците на София, облаците и масите в заведенията.

Весели празници!

Моето късметче днес

И сякаш нарочно, секунди след като пуснах долната публикация, реших да си видя късмета, преди да заспя.

"На сърдит човек не давай да мие чинии."

:)

"Сърдити млади хора"

За пръв път пускам в блога си текст, който не е написан от мен. Но не мога да не го споделя.
Просто защото и аз съм една от тях - сърдити млади хора, които искат да променят случващото се и намират вината в хората, а не в политиците.

АВТОР: Станка Желева, в. КАПИТАЛ

"През 1999 г. филмът "Боен клуб" не просто се превръща в легенда за популярната култура, но дава името и на цяло поколение - поколението Х, а репликите на Тайлър се преповтарят като манифест от сърдити млади хора. "Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери и филмови идоли и рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко го разбираме. И това страшно много ни вбесява." Под тези думи на Тайлър едва ли ще се подпише цяло поколение в България, но има една група от 7.2% млади хора, които със сигурност биха го направили (въпреки че битката им е различна и едва ли ще сформират бойни клубове). Те са сърдити по една много проста причина - все още

Мечтаят за повече

Смятат, че са млади и не са постигнали максимума си, но искат всичко да се случва малко по-бързо, да успяват малко по-видимо. Не непременно без усилия, стига усилията да водят до осезаем резултат.

Сърдитите млади хора живеят основно в областните градове и онлайн, много от тях учат и работят. И въпреки че все още са много млади и малко от тях прехвърлят 30 години, вече са сменили по няколко работни места в търсене на прилична заплата, професионална реализация и добри условия на труд. "Позицията не ме задоволява (естествено)... има още много за катерене по баира, но поне ме устройват нещата, с които се занимавам, защото ми дават много свобода и поле за изява. От заплатите не съм доволен", обобщава млад мъж в началото на кариерата си в ИТ бизнеса. И въпреки че повечето не са доволни от заплатите си и очакват много повече, 36% от тях имат личен доход между 250 и 500 лева. Но очакват един ден да получават поне 1700, за да се почувстват добре. А това е твърде важно за тях, за да не му обръщат внимание: след семейството тези млади хора най-много обичат високия материален стандарт.

Ако за себе си виждат промени в позитивна посока и вярват, че светът ще става все по-приятно място, България ги изпълва с гняв. 34.7 % смятат, че ситуацията у нас се влошава. И вече им писва от това.

"Писва ми да се правя на европеец в дълбокия Ориент. Не ми пречат цените, не ми пречат заплатите, не ми пречи фактът, че карам кола втора ръка.

Хората ми пречат

Завиванията от средната лента наляво. Престрояването без мигач. Късането на пломбите, след като си спрял радиаторите официално. Возенето в градския транспорт без билет. И т.н. и т.н."

Едва ли е изненада за някого, че разгневените млади хора рядко гласуват, 44% заявяват, че изобщо не се интересуват от политика. Истината обаче е, че им пука за управлението на страната и само 1.4% от тях са доволни от него. Дори спрямо средното за страната - 8.1% доволни, това е твърде ниско. Те не гласуват просто защото не могат да си открият представителство, а най-вероятно и не искат. Тези хора сами се справят с живота си и вярват, че са успешни в това начинание. Защо тогава им трябва представителство, те предпочитат сами да свършат работата, сами да променят света, в който живеят. Не случайно са готови в много по-голяма степен от обществото като цяло да се ангажират с радикални действия.

И още нещо - разгневените млади хора са едни от малкото, които не биха приписали проблемите на днешна България единствено на политиците. Всичко започва от хората. Затова те се опитват да променят тях, а не издигат политически платформи. "Такова е положението, нормално е да е ненормално и да става по-зле. Тая битова мърлявост, дето хората си причиняват и на себе си, и на околните (това не е най-важният проблем, но е показателно), е, защото голямата част от хората им е тъй кофти, че са му отпуснали края генерално през просото."

Готови са да отделят от личното си време в борба за различни каузи - от защита на българската природа до грижа за социално слабите, въпреки че все още малко от тях реално го правят. Важното е, че тази малка групичка всеки се опитва да печели своите малки битки, да променя по малко нещо около себе си.

Сърдитите млади хора са открили нуждата от общество. Нерядко през примера на другите страни, в които са били: "За да има

Някакво подобие на общество

поне част от хората трябва да имат желание да правят нещо заедно. Няма смисъл да коментираме как е по света, но в България определено не е така. Нормално е, когато един човек предложи на друг "дай да направим еди-какво си заедно", другият да каже "добре, да го направим" или поне "добре, нека да опитаме, пък да става каквото ще". В същата ситуация тук човекът отсреща намира поне 10 причини защо няма да стане и поне още 100 причини защо въобще не трябва да се опитва. Дали е, защото мисли, че му нахлуват в личното пространство, развалят му комфорта, отнемат му от свободното време, ангажират го, без да му предлагат много (ама много) пари, за да се занимава с нещото, или просто го мързи - не е толкова важно, защото се случва непрекъснато." Това е постинг от дълъг форум, в който на впечатляващо количество страници млади хора критикуват ситуацията в страната. И измислят начин да я променят. Индивидуалисти, които призовават за колективни действия, за да живее всеки един от нас малко по-добре.

Сърдитите млади хора, стига да успеят да ангажират обществото със своите каузи, могат да променят ужасно много страната ни. Те са готови да направят революция в детайлите, които всеки ден вгорчават живота ни. Те искат прости неща: да има закони, които се спазват, и хора, които си вършат работата. Ако изпуснем шанса си да ги подкрепим, можем поне да им стискаме палци. Защото те харесват живота си, но мечтаят за свят, в който всички останали харесват живота си."

Рим – едно блюдо за двама влюбени

Тесни и дълги улици и никакви тротоари. Красиви и спретнати кооперации с градинки на покривите и дървени капаци по прозорците. И изведнъж - воала! Виждаш четири малки масички, покрити с бели покривки на червени карета. Върху всяка от тях има грижливо сгънати салфетки с виличка и ножче върху тях. А отстрани - два стола.

„По едно ястие за двама влюбени, идеално!”. Лицето на Миленка грейва, а аз се усмихвам.

Влизаме през малката вратичка в едно скромно, но шумно ресторантче. Човек ще си помисли, че са го правили просто ей така, за да не държат мястото празно. Но после осъзнаваш, че всичко в този град е така. Рим – градът на малките неща.

Таванът е значително по-нисък от този на заведенията, на които съм свикнала в София. Или в Копенхаген, Барселона, където щеш. Атмосферата е изключително интимна – без проблем можем да си казваме наздраве с гостите на масата до нас. И на тези зад нас.
Чудо беше, че масичките бяха за петима. Наместихме се идеално, но след секунди идилията се „разруши”. При нас дойде невероятно учтивият и усмихнат римски сервитьор, който през цялото време се отбиваше, за да провери как върви вечерята. Минути след поръчката в това типично италианско ресторантче, масата ни беше отрупана с всевъзможни вкусотии, които ще си спестя да изброявам, тъй като рискувам да притичам набързо към хладилника и да остана разочарована.

Това беше последната ми вечер в Рим. Вечерта, в която осъзнах, че не напразно съм хвърлила стотинка във фонтана Ди Треви няколко дни по-рано. Аз наистина искам да се върна пак.

Започвам тази история отзад напред поради една единствена причина. Когато стигна края на "листа", ще съм стигнала началото на пътешествието. И така то никога няма да свършва.

Рим е един уникален град. Много дълго време се опитвах да събера мислите си, за да напиша всичко, което искам. Близо три седмици след като стъпих обратно на българска земя, аз не мога да се ориентирам и да систематизирам всичко, което видях, всичко, което ми се случи.

На всеки сигурно му е ясно, че живеейки в този град, ти живееш в един музей. В междублоковите пространства има колони от 5-6 век. Базиликите пък са през десет метра, буквално. И след три дни започваш да се чудиш защо те боли врата, туристе.

Отидох в Рим съвсем случайно, но по повод. Събрах спътниците си, купихме си билети и току що осъзнали какво сме направили, вече крачехме по Piazza Nazionale и търкахме очи.

Няма да тръгна да пиша пътеводител и да ви съветвам от къде трябва да минете.

В Мрежата има хиляди такива. Е, признавам си, исках и аз да бъда един от тях, но няма да успея. Звучи ми прекалено сухо. Затова, ако някой има нужда от помощ - нека ме потърси. След втория път вече не се обърквам на метростанция Termini и мога пеша да стигна от Ватикана до Piazza Venezia (надявам се, хе хе).

Ще разкажа за малките неща, които са способни да преобърнат душата и съзнанието на всеки, който стъпи на тази велика земя.
Рим е градът на площадчетата и фонтанчетата. Те са толкова много и толкова интересни. И всяко от тях има уникална история. Мен лично най ме трогна симпатичното Piazza Navona, което търсихме в продължение на повече от час. Въртяхме се по улиците с карти в ръка, но така и не го намирахме. Изведнъж чухме музика и аз се загледах в една пролука между две стени. Ето го! Скрито между сградите, с два фонтана в двата края. Слънцето тамън се скриваше, а търговците започваха да отварят щандовете си. Вечер тук наистина имаше живот!
Само няколко крачки по-надолу и попадаш на Пантеона. Изключително ефектно осветен през нощта, това явно беше любимо място за срещи на хиляди хора, защото фонтанчето пред него беше пълно с млади и стари, дошли да видят познати и приятели.

И колкото и да обикаляш, в един момент тръгваш към къщи. По пътя си срещаш хиляди хора, бързащи. Няма как да избегнеш и срещата с градския транспорт. Това е момента, в който се почувствах истински близа с италианците. Влизаш в метрото и се чувстваш сякаш си на концерт. Хиляди хора пъплят из коридорите като мравки и тичат по ескалаторите. „Presto, presto,” подвиква леличката зад теб и те бута, за да си направи място. Пътуването с ескалатора, което в някои случаи отнемаше повече от 5 минути, е изживяване, което никой няма да забрави до края на живота си. Е, поне докато не се сблъска с вратите на метрото. Там ви чакат великите римляни – седят на вратата и не отстъпват. Влизането навътре е доста трудна задача. При успешно изпълнение ще бъдете възнаградени с блъсканица по-навътре във влакчето.

Не е очакваният разказ, а?
Ето, май все още не мога да си събера мислите.

Просто не мога да спра да мисля за шантавото асансьорче. И след това да се сетя за стаята. А след това и за бурята, заради която се будих поне два пъти през оная вечер.

Не спирам да мисля за Ди Треви. И за Piazza di Spania. И за Piazza di Poppolo, което до миналия месец си мислех, че означава „Площадът на Папата” (а всъщност е „Площадът на народа”).Не спирам да мисля за Колизеума. Който ви каже, че няма смисъл да влизате вътре, защото атракцията се вижда отвън, не му вярвайте. С Миленка решихме да влезем и останахме без думи.

Чувството, да стъпиш на толкова стара земя и да си представиш какво се е случвало едно време в центъра на това.... нещо. Неописуемо е.

Не спирам да мисля и за Ватикана. За него въобще не възнамерявам да говоря, защото е нещо, за което думите не стигат, за да се опише. Само този, който иде там, застане зад фонтана на площада и погледне колоните, този, който влезе в „Св. Петър” и се разходи из музеите и Сикстинската капела, ще разбере какво е чувството. Ако въобще можем да се ограничим само до едно.

Не спирам да мисля и за това как се провалих в опита си да опека баница в газова фурна.
Искам да се върна пак при теб, това е. Е, където и да си. А в Рим ще отида отново.

Пет часа сутринта е. С приятелите ми се събираме на Терминал 1 на Летище София. В седем и половина вече виждам как слънчевите лъчи се опитват да си пропрявят път. И няколко часа по-късно съм в там.

pendulum - slam

Бразилски ритми разтърсват София довечера

Бразилски ритми, дръм енд бейс и огромни количества „Мохито", „Куба либре" и „Кайпириня" ще разтърсят центъра на София тази вечер. Повод за експлозията, която ще се състои в подлеза на НДК, е първата „Бразилска вечер" в клубния живот на столицата. В подлеза на НДК, под централния вход, ще бъде пресъздадена истинска ъндърграунд атмосфера в духа на клубовете на Сао Пауло. Организаторите от Play Events канят у нас за пръв път бразилската дръм енд бейс звезда DJ Marky, който пристига със своя партньор на повечето големи международни събития - вокалиста Stamina MC. Двамата безспорно образуват една от най-впечатляващите комбинации на сцената през последните няколко години. Dj Marky (на снимката) печели симпатиите на хората с невероятната си техника на миксиране, бразилският дух и страстта, а мелодичният глас на колегата му Мс Stamina пасва перфектно на дръм енд бейс ритмите. Освен това на мястото ще бъде изграден и уникален 20-метров "Mojito бар", на който ще се сервират южноамерикански еликсири като "Мохито", "Куба Либре" и "Кайпириня". За целта на „сцената" ще излезе и екип от 6 професионални бармани, които са направили поръчка от около 100 килограма лайм.

Делнична музика

С извинение на всички "читатели и почитатели", че напоследък ме е ударила сачмата и се губя от Мрежата.

И с огромни благодарности към Мармалад Шипкоффф, от когото научих за този страхотен глас горе.

Делнична музика

Гардеробът ми ГО говори ....... :)

Какво извадихме от пликовете на тавана през 2008-ма:

Обичам дните посветени на „голямото чистене”. Отваряш пликовете, забутани преди години в гардеробите и на тавана и откриваш изумителни неща. Преди няколко години така попаднах на тетрадки по Български език от четвърти клас.

А днес, забутано между учебниците по английски, открих това:

„1 януари
Вече е 2001 година!

23 септември

Днес мама беше на целодневна сватба. Много мъки, много нещо, но какво да се прави!

24 септември

Днес мама ми даде 5лв. само за мен. Бях на гости у Малката Марина и беше ужас. През цялото време ядеше царевица и не ме почерпи.

25 септември

Мама вече има GSM.

Бележки на края на месец септември:

Много неща се случиха, но заминаването на Ади е най-ужасното. За пръв път (на 29.09.00г. 15.35) видях Г.Марина да плаче. С М.М. два дни подред сме плакали и слушали Oops...I на Б. Спиърс. Звездичката ми оцветена в червено свети слабо, но на мен най-ми харесва, нейното сияние.

10 октомври

Днес не ми се случи нищо интересно, освен, че седя до Асен.

11 октомври

Вече седя на 2 редица, предпоследен чин, отляво (както преди, само, че бях 3 редица) със Асен (лак!). Г-жицата по Енг е на 24. Родена е на 24 октобер 1975.

20 октомври

Днес хвърлих баскетболна топка и от първия път олучих коша.

25 октомври

Асен го третирам като мишка. Даже изпълнява команди.

13 ноември

Ходихме да ни правят мануто. Моето не беше станало и ми биха имунитет. "

*оригиналният правопис е запазен

Влюбих се в Рим

... и буквално, и преносно.

Пеперудки в стомаха.
Пеперудки в стомаха.
Пеперудки в стомаха.

Невероятно италианско кафе рано сутрин. Прегръдка и целувка за добро утро.
Душ. Разходки из града-музей.
"Ама тук в междублоковите пространства има колони от 5-ти век!"
....... И базилики. Много.
И диско пъбове.
И 15 минути по ексалатора в метрото.
И шантав асансьор.
И италианец-съквартирант, който правеше най-невероятните паста-манджи, които съм яла някога.
И меко легло.
И почти нищо отворено в неделя.
Освен моето......слънце.

Пеперудки в стомаха.

Тръгна акция “Къса коса” в школата

Месеци преди приемане на строгия закон за нов ред в училищата в столично школо започна акция “Къса коса”. Настоятелството и директорката на Седмо СОУ Цанка Ямболиева изискват от учениците да бъдат прилично подстригани и облечени и да не носят обеци в носа. Над 900 ученици от столичното 7-о СОУ "Свети Седмочисленици" минаха под бръснарската ножица заради нова наредба на училищното настоятелство. Те бяха принудени да се простят с буйните коси в името на образованието си. От години наред на столичното училище се носи славата на стриктно и консервативно школо, което дава добро образование. Там се влиза със специални баджове, а храната и напитките в час са недопустими. От тази учебна година и без това строгата вътрешна наредба била прецизирана от настоятелството и в нея вече не се говори за недопускане на "лица с екстравагантен външен вид" в сградата, а за конкретни прически и дрехи. От 15 септември всяко междучасие зам.-директорката Ани Маринкова заедно с охраната следи кой и в какъв вид влиза в училището.
"Видяхме, че има грешка във формулирането на тази забрана и че "екстравагантен вид" е доста широко понятие", коментира Цанка Ямболиева, директор на школото.
Преди лятната ваканция педагогическият съвет решил категорично, че трябват стриктни правила. Още в края на миналата учебна година учениците били запознати, че на 15 септември ще има санкции за онези, които се осмелят да преминат входа на школото с дълги коси, щури прически, токчета или къси поли.
900 от възпитаниците на Седмо СОУ се примирили и вече са се простили с дългите си коси. Двама обаче започнаха свой собствен протест. Единият ученик символично отрязал само малка част от косата си, а другият - Боян от 12-и "А" клас, е пред изгонване. Той има срок до сряда да легне под машинката или ще се прости с редовната форма на обучение.
"Нямам намерение да се подстригвам. Това са мои принципи и ще ги отстоявам. Прическата не ме прави по-лош ученик", категоричен е 18-годишният Боян.
Ако не се подстриже, момчето ще премине в самостоятелна форма на обучение, тъй като в 12-и клас не може да се премести в друго училище.
"Смятам да кандидатствам скандинавистика в СУ. Мисля, че там няма да ми правят проблем за главата", допълва момчето. Преди седмица министърът на образованието и науката Даниел Вълчев обяви, че обсъждането на проектозакона за училищното образование ще започне в началото на 2009 година.
"Ако получим широка обществена подкрепа на закона за училищното образование с предвижданите в него вечерен час, оценка на поведението на учениците и някои други промени, ситуацията в българското училище ще се промени още през следващата година", обеща министър Вълчев.
Опитите на репортер на "Монитор" да се свърже с началника на столичния инспекторат по образование Ваня Кастрева останаха неуспешни. Тя не отговаряше на телефона си до приключването на броя. Според неофициална информация инспекторите щели да правят проверка по сигнал на родителите на няколко от най-засегнатите от крутите мерки деца.

Пращат момиче от 10-и клас при индианците

Тази седмица се появи още една "жертва" на тежките училищни правила в 7-о СОУ. Милена Комитова, ученичка от 10-и "А" клас също може да бъде изгонена. Причината за това е екстравагантната є според педагозите прическа - момичето е с дълга коса на плитки с вплетена прежда между кичурите. Милена се преместила в училището тази година, защото в предишното школо не се обръщало достатъчно внимание на образованието, а се говорело само за материалните ценности и външния вид. "Явно съм се объркала, щом директорката ме среща по коридора и ми казва или да се подстригвам, или да си "ходя по племената", коментира ученичката, която вчера беше в учебното заведение заедно с майка си, за да се срещнат с директорката. Въпреки че е в школото отскоро, съучениците на Милена я съветват да не се отказва, защото според децата правилата са нужни, но в случая са прекалено консервативни.

Цанка Ямболиева, директор на Седмо СОУ: Дългата опашка поставя под въпрос половата идентичност на детето

- Госпожо Ямболиева, какво наложи промяната на съществуващата наредба? - Учениците сами избират да дойдат на училище и да станат част от тази институция, да спазват правилата є. Ние създадохме тази наредба, за да им дадем един урок - че не децата налагат своя интерес над интереса на институцията. Днес у децата липсва чувството на мярка. Те не преценяват външния си вид и идват на училище с дрехи за дискотека. Ние искаме да ги научим къде, кога и как трябва да се обличат
- Това означава ли, че според вас външният вид пречи на образованието?
- Това, че изглеждаш по-определен начин, не те прави по-малко умен. Това просто изразява отношението към институцията. Днес хората формират отношенията един към друг именно чрез начина, по който изглеждат.
- Какво става с онези, които не искат да се съобразяват с правилата?
- В София има 190 училища. Сигурно има такива с по-либерални правила. Ако на някой нашите не му харесват, той е свободен да се премести.
- Какво е мнението ви за случая с Боян?
- Когато за един ученик на 18 години косата е по-голяма ценност от образованието, тогава явно грешката е в нас. В момента той просто се идентифицира с тази коса, за него е въпрос на самочувствие. Ние трябва да му покажем, че институциите не правят компромиси.
- А какво мислите за дългите коси по принцип?
- По отношение на дългите коси образователната система е много консервативна, също както и българската традиция. В тези времена младите хора са особено чувствителни в това отношение и много често са груби помежду си. За някои дългата коса дори е повод за поставяне под въпрос на половата идентичност на индивида.

Делнична музика

Twisted this feeling walked out of shape
So tired of revealing the moves that I make

Twisted...

И се въртя, въртя, въртя.......

Massive Attack - Dissolved Girl

Една крава дом прави

Как ще се почувствате, ако някой ден ви потърсят от общината и ви кажат, че получавате заплодена крава? Вероятно ще помислите, че някой си прави шега с вас и ще му затворите вратата. Така се е почувствало първоначално и семейството на Хюсеин Дедов от село Велчево, Великотърновско, което е едно от нуждаещите се, включени в дарителската програма „Предай нататък". „Не можах да повярвам. Казах на кмета, че докато не видя кравата в двора, ще мисля, че всичко е някакъв вид шега", споделя Хюсеин. Той, заедно с двете си деца и жена си, живее в малка къщичка в селото, която е част от имота на другото семейство. Те предоставили на нуждаещите се дом, в замяна на помощ в селскостопанската работа. Преди година Хюсеин бил определен от кмета да получи дарението - една заплодена крава, и така се включил в програмата „Предай нататък". Благотворителната акция е насочена към семейства с деца в затруднено материално положение, живеещи в малки населени места. Целта е подкрепата към бедните фамилии да се умножава в продължение на години, като в това се включват и хора от местната общност. На участниците се предоставя възможност по собствено желание и със собствени сили и труд да подобрят живота си, самите те да станат дарители, като предадат телето от полученото дарение на други социално слаби. Програмата се реализира като партньорите по места - семействата, местните и граждански организации, благотворителната фондация "Лале" и общината работят заедно за преодоляване на трудностите. По този начин, в продължение на две години, всяко от семействата, включени в програмата, получава фураж, семена за засаждане на люцерна и царевица, както и безплатна ветеринарна помощ и лекарства. Единственото, което получилите дарението трябва да направят, е да предадат първите женски животни на други нуждаещи се семейства. За съжаление, кравата на Хюсеин - Събка, преди няколко месеца роди мъжко. Деветгодишният Ерхан го нарича Събчо - на майка му. "Кравата дава по 10-11 литра мляко на ден, с които се изхранваме, а част носим в пенсионерския клуб в селото", продължава разказа си Хюсеин. Той дошъл във Велчево преди шест години и оттогава от време на време изкарва пари, като помага на възрастни хора в домакинската работа. С помощта на децата си е направил градина, в която вече е засадена люцерна за кравите. Благодарение на животните, семейството споделя, че успяло да си стъпи на краката. Ерхан и брат му Ермах дори вече ходят на училище в съседното село. Дедови още не са решили какво ще правят с мъжкото теле, с което се сдобиха, но споделят, че скоро се чака Събка отново да роди. Този път се надяват да е женско, за да могат да помогнат на едно от останалите семейства в нужда в селото. Тъй като кравите са изкуствено осеменени обаче, собствениците поемат грижата да поддържат генния тип, като продължават да ги осеменяват по изкуствен път. „Една породиста крава дава много по-добро мляко, отколкото такава, купена за 700-800 лв. Ние не се притесняваме да дадем повече пари за животното, защото знаем, че семейството ще получи нещо качествено. Това е и начин да се подобри генът", обяснява Мария Петкова от фондация "Лале". В село Велчево, откъдето тръгва и цялата идея за кампанията, има още 18 семейства, които са получили като дарение заплодена крава. Поради тази причина общината е дала над 30 дка общинска земя, на която да се засадят люцерна и царевица, с които да се хранят добичетата.

Куриози. Бягство от камиона
„Предай нататък" има и своите куриози. Оказва се, че самият акт на дарението не е толкова прост, колкото изглежда. Когато някое семейство трябва да получи крава, купена от ферма, тя се превозва с камион. Така в едно румънско село буквално изживели стрес като от бедствие. Трябвало да превозят пет крави от фермата до няколко нуждаещи се фамилии. В момента, в който отворили вратите и започнали да свалят животните, една от кравите скочила и започнала да тича като обезумяла из центъра на селото. Всички, които били дошли на събитието, включително и кметът, започнали да гонят юницата. Тя обаче все им се изплъзвала и дори успяла да разбие оградата на една от къщите. Наложило се почти цялото село да обедини усилия в залавянето на животното и така след неколкочасово преследване успели да обградят кравата. Бъдещият собственик се притеснил, че добичето е болно и затова се държи така, но единствената причина за поведението му била, че е отглеждано във ферма и никога не било излизало от нея.

Моето късметче днес

Човек винаги може
да бъде щастлив,
стига да се огледа
околко себе си.

Тостер принтира текст и снимки от интернет

Уникален тостер, който буквално принтира текст и снимки върху вашите препечени филийки, показаха от компанията Electrolux. Модерната джаджа е един от победителите на тазгодишното състезание по дизайн Design Lab 2008. Scan Toaster се свързва към компютъра посредством USB и така ви позволява да украсявате хляба с различни картинки или дори текстови документи. Технологията, която използва, е.. изгаряне. В момента, в който отхапете от филийката, ще видите че въпросното изображение не е нищо повече от малко по-препечен хляб. Това обаче е много оригинален начин да четете "горещите" новини, прогнозата за времето и дори да разглеждате албум със снимки, докато закусвате.
Друго изобретение, което спечели наградата на публиката и овациите на журито, пък съвсем скоро може от прототип да се превърне в напълно действащ масов продукт, тъй като разработчиците са му хвърлили око. Хладилникът на Стефан Бъчбергър разполага с четири различни модула, закрепени върху основната станция. Всеки един от тях обаче може да бъде обзаведен различно. Всяка една от четирите вратички се отваря в различна посока, което пък придава модерен вид на хладилника. "Реших да направя този хладилник, защото много от нас не живеят сами. Това е голям проблем, когато опрем до хладилника, особено когато стане време за чистене - никой не иска да върши работа. Когато всеки си има отделно "място" в хладилника обаче, няма как да прехвърли вината на друг", споделя Бъчбергър. Според изобретателя налудничавият хладилник е идеален за семейства с две или три деца, които винаги се карат за храната. Така всеки малчуган ще си има отделно отделение и никога няма да се чуват реплики от рода на "Защо си ми изял десерта".

Raul Paz - Mua mua mua

Моят свеж ден........

Време е и аз да се включа в чудестната инициатива на svejo.net - "Как минава един твой свеж ден."

Почти всеки ден е свеж. И не е нужно да е бил пълен с приятни изживявания, за да бъде такъв. В сряда, например, имах "честта" да си изкълча крака на слизане от маршрутката, но това доста "освежи" сивия ми ден, който трябваше да премине в ходене по събития и лекции. Вместо просто кръстосване по улиците всичко стана ужасно динамично.

Но, за да не нарушавам структурата на задачата, ето един типичен за мен свеж ден:

Моят свеж ден задължително започва с чаша кафе към 8.30 - 9 часа. Пие се поне 40 минути на спокойствие и 20 в оправяне на чанти, изваждане на дрехи, обувки. Следва душ, обличане. Това до към 10 часа. След това отивам на събитие - пресконференции, срещи и прочее. След като всичко свърши, обикновено към обяд, се устремявам към СУ. Съответно там, или в някое заведение (ако имам време) сядам и си пиша материалите за вестника. Изпращам ги. Отивам на лекции. Обикновено точно тази част от деня минава супер динамично, понеже колегите ми са големи образи, а часовете в университета - приятни. Учим, почиваме, учим...... и някъде към 5-6 напускам сградата на СУ (или някой от блоковете на 4ти километър).
Прибирам се до вкъщи, оставям всички вещи, които са тежали на крехкото ми рамо през целия ден, почивам малко и излизам.
Вечерта е посветена на хората, които обичам и които са част от живота ми. Срещи, разговори, 1-2-3-10 питиета. Няколко часа в приятно заведение, клуб и се прибирам у дома. Препрочитам няколко пъти това, което съм взела през деня на лекции, взимам душ, пускам сериалчето и лягам да спя.

Така минава един мой ден напоследък. И ми е доста......... свежо :)

Предизвиквам те!!!!!

Пералня на пара гони микробите

Една обикновена микровълнова печка може да спести електричество, с което Емпайър Стейт Билдинг да свети 4 часа. Един хладилник пък може да спаси осем дръвчета. Напоследък все повече компании обръщат внимание на продукти, които имат за цел освен да служат на потребителите, но и да щадят природата. На тазгодишното изложение за интериорен дизайн Maison&Objet в Париж LG Electronics показа няколко такива домашни уреда, които съвсем скоро ще дойдат и на българския пазар.
За една година уникалната микровълнова печка SolarCUBE спестява около 19 27 киловатчаса - енергия, достатъчна да освети 103-етажна сграда в продължение на четири часа. За сравнение - Емпайър Стейт Билдинг използва 566 киловата електричество на час.
Но не си мислете, че поставяйки в дома си екоуред, ще се лишите от вкусната храна и бързото приготвяне. Освен че спестява над 50% енергия в сравнение с обикновените печки, SolarCUBE приготвя храната 4 пъти по-бързо от стандартните микровълнови фурни и вече може да се намери в магазините в страната.
Друг уред, който все по-често заема еко форми, е пералнята. На парижкото изложение обаче фокусът беше не върху стандартните, а върху тези на пара. Подобен уред може да спести на едно домакинство повече от 2500 литра вода на година. Ако умножим това по 1000, получаваме количество, достатъчно за да се напълни басейн с олимпийски размери.
Освен че спестяват разходи за енергия, пералните машини с пара унищожават алергени и убиват микроби, причиняващи алергични заболявания. Уникалните перални машини на пара ще дойдат на родния пазар в края на ноември.

Orishas - Hay Un Son

Октомври......

Грее
Грее
ГРЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ


Виждам го. Ехееееееееей как ми се усмихва.
Здравей, здравей!!!
Salut!
Грей слънчице, грей. Хубаво е!
Здравей!

Делнична музика vol.2

Utah Saints - Something Good (High Contrast Remix)

ЛУДООООООООО

Делнична музика

У
А
У
У
У

:)

Не съм си и представяла дори...

Никога не съм подозирала....
...че някога ще се чувствам така спрямо...
... човек...
.. който така си играе с мен...

Никога не съм подозирала...
...че някога ще мисля по този начин...
... за подобно нещо...

Никога не съм си и представяла дори...
...че в себе си имам толкова много "неща"...
..които могат да се проявят едновременно....
..като гняв, ярост, страх, притеснение, привързаност, любов...
съчетанието на които се отразява и физически:
-нервни обиколки по улиците
-сълзи
-безсъние
-треперене

Никога не съм си и представяла дори...
...че някой ще ми каже точно онова...
...точно там...
..точно по този начин...
...с толкова сълзи в очите...
...с толкова болка в сърцето...
...прегръщайки ме...
...обичайки ме...

Никога не съм си и представяла дори...
...че един единствен човек може да причини такива катаклизми.
...че един единствен човек може да ти създаде личен Апокалипсис.
...че един единствен човек може да бъде обичан и ненавиждан по едно и също време.
...че един единствен човек може да те накара да осъзнаеш колко прекрасен е светът и колко щастлив може да бъде някой друг човек (в частност аз).
...че ще се чувствам така, както в момента.

Въпреки разнородния характер на моментите, пожелавам на всеки човек на тази земя да успее някой ден, някъде, с някого, да се оплете по някакъв начин, макар и малко (невъзможно напълно) в тази луда любовна мрежа, в която бях оплетена аз. Драма,би казал някой. Уникално, бих казала аз.

Една, две... миски..а мистър??

Признавам си!!
Бях призована да споделя това с вас.
Не че нямаше да го направя, ако не ме бяха подсетили.
Просто напоследък моето дежурно оправдание за всичко са невероятните лекции комбинирани с работа, с които влизам в крачка........ До тук с личното.

Ето, че любимата ни БГ микроблогинг платформа Edno23 излезе със свой конкурс. Освен, че се оказа най-използвания такъв български сайт, май ще стане така, че Edno23 ще получи моя личен приз за "най-хубави блогъри и блогърки".
От къде знам ли?

http://edno23contest.com

Има си конкурс бе, хора! Идеята е на Надя и Манол (с които мисля, че доста от вас вече са запознати, ако не, моля - запознайте се).

В момента на сайта няма много снимки. И моя снимка нямаше до скоро, но снощи Надя ме посръчка и реших да пратя. Според мен хората не пращат, защото....
1. ги мързи
2. искат да пратят някоя снимка от фотосесия или нещо подобно но нямат
3. не могат да си изберат снимка
4. не знам. или не мога да го формулирам

Моето оправдание беше 1. После 3. И вече нямам такова.
В момента "репертоарът" е доста беден - има не повече от десетина момичета и момчета, които противно на очакванията ми, не са тукашния (български) стереотип за "супер яки пичове".
А напротив.
Е, има едно момиченце, което е направило доста нетипична за нашите среди физиономия, но като се замисля, се вмества идеално в концепцията на един (който и да е) конкурс за Мис.

При мистърите аз лично съм доста разочарована: Не видях нищо повече от момчета (натъртвам на момчета), които гледат замечтано нанякъде, или пък на 13 годишни момченЦА. Мисля, че трябваше поне да има ограничение за възрастта, за да не добие историята прекалено ЛИГАВ харакер.
Но във всички други отношения - Евала! На Манол и Надя.
При това - много хубав сайт. Личи си кой се е захванал.

Гласуването се осъществява по десетобалната система. Определянето на Мис и Мистър ще приключи на 25 октомври, а за титлата ще се борят първите петима с най-много гласове.

Наградата.......
Мис и Мистър :)

Делнична музика

... с любов.

Кажете ми, че не съм само аз?

Кажете ми, че не съм само аз, моля.

Знам, ще рече някой, от професията е – „Вие журналистите по-добре се изразявате писмено”.

Е, да, ама в момента и писмено не мога да се изразя.

Или съм объркана, или наистина е много.

От няколко минути се чудя какво да отговоря на един СМС.

Тръгвам да пиша, трия, връщам....

И си викам - абе я да оставя аз тази работа. Понякога думите могат да НЕ кажат толкова много неща. А едно мълчание да покаже истинското.

Едно мълчание може да покаже,че наистина обичаш някого Или че го мразиш. И го мразиш до болка, защото заема една огромна част от твоето сърце. Което е причината, поради която ти изведнъж спираш да обичаш слънцето, луната, цветята по парковете и градинките. Защото си обсебен от този един човек.

Който гълта една доста голяма част от мислите и съзнанието ти.

И този човек, по-скоро същество (защото е много повече от просто човек), те е обсебило до такава степен, че те кара да го мразиш, когато искаш да го забравиш, но навсякъде виждаш него. Мразиш го, защото вместо да видиш светещия червено светофар, ти виждаш зеленикавите му (най-вече) очи. Мразиш го, защото вместо гадни момченца с фешън прически, ти виждаш кафеникава кожа и рошава коса.

Мразиш го, защото го обичаш до болка. А на нас, хората (и съществата) болката ни харесва!

Кажете ми сега, как може това да се обясни в едно единствено съобщение за лека нощ?

Може би трябваше да напиша просто „Обичам те, липсваш ми". Така обаче ще изпусна частта с мразенето. "Мразя те, защото те обичам", пък вече е толкова банално, че се чудя защо въобще го споменах по-горе.

Всъщност не мразя. Истината е, че от известно време насам съм прекалено щастлива, за да мразя когото и да било, каквото и да е.

Обичай ме до болка. Ей това бих написала. Но няма. Защото и да не го напиша - то се случва. До болка. Пронизващо. Обсебващо. За да прави света около нас малко по-красив. И по-щастлив.

Е, само аз съм.

И пак...

Делнична музика

Все още тук.
Все още любима.
Все още обичан.
Все още влюбена.
Все така истински.
Все така далеч.

Моето късметче днес

"Хората ще се съгласят на всичко, стига да им го прошепнеш."

Бънджито те превръща от прилеп в птица

"Ръцете разперени в страни, гърдите напред, изправи тялото, погледа над хоризонта, 1, 2, ти си!"
И е прав. Ти си. Две секунди в пространството си само ти. Времето спира, не усещаш сърцето, не чуваш мислите си, не осъзнаваш какво се случва. В първия момент се катериш на парапета на най-високата част на магистрала Хемус, в другия гледаш хоризонта и си мислиш "Не мога, слизам!". Сърцето ти сякаш ще изскочи, краката ти се подкосяват. След малко обаче инструкторът ти казва да се пуснеш от лебедката и знаеш, че няма връщане назад. Хванал те е за колана и следващата крачка е само напред. Едно, две - ти си.
На три политаш напред и нищо не те интересува. Просто защото губиш представа за всичко. Имаш около две секунди сам със себе си, без да осъзнаваш, че всъщност подсъзнанието ти прави каквото си иска с теб. Не забелязваш нищо – погледите на околните, които са се наредили на парапета и те гледат, планината около теб, земята, над която увисваш. Някои дори имат бели петна – шокът от полета е толкова голям, че за миг ти губиш съзнание. Събуждаш се и се оказваш с главата надолу, на около 40 метра от земята.
„Скочих и си затворих очите. Като ги отворих, видях че вися с главата надолу и пак ги затворих. Не осъзнавах какво съм направила", споделя Елица, на 29 години от София.
Тя не е единствената, която се е престрашила да прекрачи парапета и да полети надолу, да бъде пронизана от вятъра и адреналина. Всяка седмица десетки желаещи да имат свой собствен миг време участват в организираните от клуб „Адреналин" в цялата страна бънджи скокове. Никой не остава разочарован - може би само тези, които първо са решили да скочат от някой по-нисък мост като Клисура. За тях обаче задължително има втори път, защото 60-те метра не те задоволяват. Искаш повече и затова отново грабваш слушалката и се записваш за следващия 120-метров скок от виадукта Бебреш на Витиня.
Да скочиш от такава височина е нещо, което трудно би могло да бъде описано с думи. Въпреки силното желание да запомни случващото се, никой не успява да преразкаже напълно какво е да полетиш от 120 метра. Никой не успява да обясни как се чувства, когато изведнъж се изправи на парапета и осъзнае, че сега е сам, само с необятната шир под краката си. В момента, в който се пуснеш от лебедката, сърцето започва да бие по-силно, и по-силно, и по-силно. В главата нахлуват толкова много мисли, че в един миг просто спираш да им обръщаш внимание. Точно това е моментът, в който губиш представа за това, което се случва и правиш нещата на подсъзнателно ниво – просто скачаш. Правиш крачка, която те изпраща в друг свят - само твой.
„Най-опасното на бънджи скоковете е това, че в следващите два месеца може да надуете главите на всички около вас", споделя Кирил, на 28 години от София. Той, заедно с още 30 души от цялата страна, сред които и екип на “Монитор”, се престраши да скочи от моста миналия уикенд. "Най-много се изплаших, когато вече висях с главата надолу и ластика ме върна нагоре", споделя 18-годишната Криси, която беше третият скочил с бънджи миналата събота. Първи беше приятелят и Миро, който беше единственият начинаещ, престрашил се да даде началото на скоковете. Въпреки внезапното колебание, което те напада в мига, в който се набереш на парапета, ти скачаш. Сърцето започва да бие все по-силно, но ти знаеш, че това е, което искаш да направиш. Искаш да се почувстваш като птица, а след това да се пребориш сам със себе си.
Бънджи скоковете водят началото си от тихоокеанския остров Пентекост. Жителите на едно от племената и до днес строят високи бамбукови кули, от които

мъжете скачат, за да докажат своята мъжественост.

Съвременния бънджи скок обаче води началото си през 1977г., когато четирима членове на Клуба за опасни спортове към Оксфордския университет скачат от висящия мост на Клифтън (72 м). Те обаче биват незабавно арестувани, а идеята за скоковете замира. Тя се възражда десетина години по-късно в Нова Зеландия, която всъщност се приема за родината на бънджито. Там, в края на 80-те години на миналия век започва практикуването на скокове с ластично въже. Екстремния спорт дължи известността си именно на новозеландеца А. Дж. Хакет, който извършва легендарен скок от Айфеловата кула в Париж.
У нас през 1985 г. група младежи учредяват варненския клуб “Адреналин”, а две години по-късно Росен и Стамен Касабови заедно с Веселин Радев изпълняват първия подобен на бънджи скок в България, използвайки употребяваните в алпийската техника динамични въжета. Три години по-късно Росен Касабов създава и първото ластично въже у нас. Следват години на тестове и проверки, а първите масови бънджи скокове в България започват да се провеждат едва през 1992г. и набират особена популярност през последните години. Най-важното при този екстремен спорт е начина, по който ще се хвърлиш в пропастта. "Стойката трябва да е изправена и стегната, ръцете разперени в страни, а погледа да е над хоризонта", обяснява инструктурът от „Адреналин” – Николай. Той прекарва по 15 минути преди всеки скок, за да обясни очи в очи на желаещия как да избегне неприятностите, за да се наслади максимално на преживяването. Именно

стойката е най-важната част от скока,
тъй като при едно минимално отпускане на тялото има реален шанс да разтегнете сухожилие. При първото опъване на ластика пък трябва да поставите ръцете си около главата, тъй като въжето тежи около 50 кг. и един удар би могъл да е фатален. То е произведено от многонишкови снопчета ластик, обединени в броня, която издържа до три тона. Дължината на въжето, което се използва за скоковете на Витиня, е 24 метра. На 25-я въжето започва да се разтяга и стига до 60 метра, в зависимост от тежестта.

Моментът, в който висиш с главата надолу обаче въобще не предвещава край на скока. Тук идва най-сериозната част - мигът, в който трябва бързо да се осъзнаеш и да се успокоиш, тъй като трябва да закачиш тежестта за колана си. Даваш сигнал, че си готов, и от горе започват да те теглят. След това имаш още една задача - да се пазиш от тежкия ластик и да го закачиш за себе си, за да не те повлече обратно надолу. Самото въже е вързано за краката и ако не бъде закачено ще натежи и изкачването ще бъде много по-трудно. След няколко минути вече си обратно на моста, където всички ти ръкопляскат, а следващият скачач започва да те разпитва как е било преживяването.
"От 2000г. до сега имам над 100 скока с парашут. Сега скачам за втори път с бънджи", започва разказът си Огнян Димитров, на 25г. от Казанлък. „С бънджито изведнъж си наистина близо до земята и чувството е страхотно. При парашута близостта е фатална, но пък имаш над 50 секунди свободно падане. И двете имат чар, струва си да се опита.”, допълва ентусиастът. Той, заедно с група приятели, също бяха част от съботната група, решила да си повдигне адреналина.
У нас, освен на Витиня (120м), бънджи скокове най-често се провеждат на Аспаруховия мост във варна (52м), Клисура (62 м) и на моста при село Буново (30м). Факт е, че преживяването пряко се влияе от височината. Едно обаче не зависи от това на колко метра от земята се намираш. Чувството, че летиш и пронизваш въздуха няма алтернатива. Нищо не може да се сравни с адреналина, който влиза в кръвта и с усещането, че времето е твое и всичко ти принадлежи. Едно, две - ти си.

Снимки: Иван Бъчваров