Рим – едно блюдо за двама влюбени

Тесни и дълги улици и никакви тротоари. Красиви и спретнати кооперации с градинки на покривите и дървени капаци по прозорците. И изведнъж - воала! Виждаш четири малки масички, покрити с бели покривки на червени карета. Върху всяка от тях има грижливо сгънати салфетки с виличка и ножче върху тях. А отстрани - два стола.

„По едно ястие за двама влюбени, идеално!”. Лицето на Миленка грейва, а аз се усмихвам.

Влизаме през малката вратичка в едно скромно, но шумно ресторантче. Човек ще си помисли, че са го правили просто ей така, за да не държат мястото празно. Но после осъзнаваш, че всичко в този град е така. Рим – градът на малките неща.

Таванът е значително по-нисък от този на заведенията, на които съм свикнала в София. Или в Копенхаген, Барселона, където щеш. Атмосферата е изключително интимна – без проблем можем да си казваме наздраве с гостите на масата до нас. И на тези зад нас.
Чудо беше, че масичките бяха за петима. Наместихме се идеално, но след секунди идилията се „разруши”. При нас дойде невероятно учтивият и усмихнат римски сервитьор, който през цялото време се отбиваше, за да провери как върви вечерята. Минути след поръчката в това типично италианско ресторантче, масата ни беше отрупана с всевъзможни вкусотии, които ще си спестя да изброявам, тъй като рискувам да притичам набързо към хладилника и да остана разочарована.

Това беше последната ми вечер в Рим. Вечерта, в която осъзнах, че не напразно съм хвърлила стотинка във фонтана Ди Треви няколко дни по-рано. Аз наистина искам да се върна пак.

Започвам тази история отзад напред поради една единствена причина. Когато стигна края на "листа", ще съм стигнала началото на пътешествието. И така то никога няма да свършва.

Рим е един уникален град. Много дълго време се опитвах да събера мислите си, за да напиша всичко, което искам. Близо три седмици след като стъпих обратно на българска земя, аз не мога да се ориентирам и да систематизирам всичко, което видях, всичко, което ми се случи.

На всеки сигурно му е ясно, че живеейки в този град, ти живееш в един музей. В междублоковите пространства има колони от 5-6 век. Базиликите пък са през десет метра, буквално. И след три дни започваш да се чудиш защо те боли врата, туристе.

Отидох в Рим съвсем случайно, но по повод. Събрах спътниците си, купихме си билети и току що осъзнали какво сме направили, вече крачехме по Piazza Nazionale и търкахме очи.

Няма да тръгна да пиша пътеводител и да ви съветвам от къде трябва да минете.

В Мрежата има хиляди такива. Е, признавам си, исках и аз да бъда един от тях, но няма да успея. Звучи ми прекалено сухо. Затова, ако някой има нужда от помощ - нека ме потърси. След втория път вече не се обърквам на метростанция Termini и мога пеша да стигна от Ватикана до Piazza Venezia (надявам се, хе хе).

Ще разкажа за малките неща, които са способни да преобърнат душата и съзнанието на всеки, който стъпи на тази велика земя.
Рим е градът на площадчетата и фонтанчетата. Те са толкова много и толкова интересни. И всяко от тях има уникална история. Мен лично най ме трогна симпатичното Piazza Navona, което търсихме в продължение на повече от час. Въртяхме се по улиците с карти в ръка, но така и не го намирахме. Изведнъж чухме музика и аз се загледах в една пролука между две стени. Ето го! Скрито между сградите, с два фонтана в двата края. Слънцето тамън се скриваше, а търговците започваха да отварят щандовете си. Вечер тук наистина имаше живот!
Само няколко крачки по-надолу и попадаш на Пантеона. Изключително ефектно осветен през нощта, това явно беше любимо място за срещи на хиляди хора, защото фонтанчето пред него беше пълно с млади и стари, дошли да видят познати и приятели.

И колкото и да обикаляш, в един момент тръгваш към къщи. По пътя си срещаш хиляди хора, бързащи. Няма как да избегнеш и срещата с градския транспорт. Това е момента, в който се почувствах истински близа с италианците. Влизаш в метрото и се чувстваш сякаш си на концерт. Хиляди хора пъплят из коридорите като мравки и тичат по ескалаторите. „Presto, presto,” подвиква леличката зад теб и те бута, за да си направи място. Пътуването с ескалатора, което в някои случаи отнемаше повече от 5 минути, е изживяване, което никой няма да забрави до края на живота си. Е, поне докато не се сблъска с вратите на метрото. Там ви чакат великите римляни – седят на вратата и не отстъпват. Влизането навътре е доста трудна задача. При успешно изпълнение ще бъдете възнаградени с блъсканица по-навътре във влакчето.

Не е очакваният разказ, а?
Ето, май все още не мога да си събера мислите.

Просто не мога да спра да мисля за шантавото асансьорче. И след това да се сетя за стаята. А след това и за бурята, заради която се будих поне два пъти през оная вечер.

Не спирам да мисля за Ди Треви. И за Piazza di Spania. И за Piazza di Poppolo, което до миналия месец си мислех, че означава „Площадът на Папата” (а всъщност е „Площадът на народа”).Не спирам да мисля за Колизеума. Който ви каже, че няма смисъл да влизате вътре, защото атракцията се вижда отвън, не му вярвайте. С Миленка решихме да влезем и останахме без думи.

Чувството, да стъпиш на толкова стара земя и да си представиш какво се е случвало едно време в центъра на това.... нещо. Неописуемо е.

Не спирам да мисля и за Ватикана. За него въобще не възнамерявам да говоря, защото е нещо, за което думите не стигат, за да се опише. Само този, който иде там, застане зад фонтана на площада и погледне колоните, този, който влезе в „Св. Петър” и се разходи из музеите и Сикстинската капела, ще разбере какво е чувството. Ако въобще можем да се ограничим само до едно.

Не спирам да мисля и за това как се провалих в опита си да опека баница в газова фурна.
Искам да се върна пак при теб, това е. Е, където и да си. А в Рим ще отида отново.

Пет часа сутринта е. С приятелите ми се събираме на Терминал 1 на Летище София. В седем и половина вече виждам как слънчевите лъчи се опитват да си пропрявят път. И няколко часа по-късно съм в там.