- Г-жо Петкова, вие сте директор на една от най-големите благотворителни фондации у нас - "Лале". Как решихте да се занимавате с благотворителност?
- Нашата фондация съществува от края на 2004 г., но като екип, като хора, свързани с тази кауза, ние се формирахме преди много повече време. Обедини ни желанието да подкрепяме гражданските организации. Всъщност ние сме наследник на една кауза, която доста години беше подкрепяна в България от група големи холандски фондации, в това число и организацията "Орание", която носи името на кралското семейство. Преди около шест години започнахме да мислим за това какво ще се случи в деня, в който международните донори се оттеглят от страната ни, защото беше ясно, че това все някога ще стане.
- Според вас какво е бъдещето на благотворителността в България?
- Анализирайки проблемите, ние стигнахме до няколко много важни извода. Единият от тях е, че социални проблеми ще има винаги и навсякъде по света. Това са проблемите на хората. Те се менят, могат да бъдат различни, но винаги ще продължава да ги има. Някои от най-богатите страни в света, най-признати като демократични общества, като например Великобритания и Холандия не случайно имат изключително развит граждански сектор. Тези страни разполагат с много неправителствени организации, които от своя страна имат достъп до значителни ресурси и независимо от държавата финансиране. Така те стават основата за развиване на благотворителността.
- Какво дават гражданските организации на едно общество?
- Гражданските организации дават изключително много на едно общество - те са неговият двигател. През последните 15 години у нас те се изградиха като административен капацитет и са изключително гъвкави. Най-важното е това, че имат възможност бързо да реагират, да модифицират работата си. Те са по-близко до хората, могат бързо да вземат решения и да напипат нуждите и проблемите, които държавата не може да реши толкова бързо.
- Не се ли припокрива работата на гражданските организации с тази на държавната администрация?
- Държавната администрация е по-бавна в решаването на подобни социални проблеми или в предлагането на нов тип услуги. Социалната работа трябва да бъде премислена, което не става от ден за ден. Понякога отнема години. Затова е хубаво, че има неправителствени организации, тъй като те могат бързо да реагират, да набавят средства и да стартират нов проект. Това е тяхната сила и функция в целия свят.
- В тази връзка, гражданските организации работят ли успешно с различните държавни институции, как стоят отношенията между правителството и неправителствения сектор?
- Спомням си как преди 18 години, веднага след промените, работещите в социалната сфера се намерихме в момент на много силно централизирани и институционализирани социални услуги. Логиката беше следната - човек със социален проблем отиваше в институцията, където проблемът му трябваше да бъде решен. Ставаше обратното - не само че не биваше решаван, но и проблемите на хората се задълбочаваха и по този начин се предизвикваха още нови и нови проблеми - за гражданина и за общността. Системата просто беше такава. У нас през 1992 г. имаше над 400 дома за деца. Изведнъж започнахме да виждаме неща, които не познавахме - деца на улицата, които всъщност имат възможност да живеят нормално, стига да им се подаде ръка. В рамките на няколко години започна много да се говори за това, че е възможно децата с увреждания да не ходят в домове, а да получат подкрепа и да останат в семейството си. Тогава много организации се включиха в инициативата да се създадат дневни центрове за деца с увреждания. Днес това е факт и е само началото. Първите 5-6 дневни центъра бяха направени именно от граждански организации, в повечето от които участваха и родители. Те доказаха правото си на съществуване, показаха колко е добре това и за децата, и за родителите. Сега държавата е регламентирала тези центрове като вид социална услуга. Но ако преди години няколко семейства с труд не бяха показали какво и как се прави, сега все още щяхме само да мечтаем. Именно това е ролята на гражданските организации - да напипат нови проблеми, които са специфични и не са решени, да предложат решение и тогава да започнат да работят за това държавата да регламентира и даден вид услуги.
- Как всъщност се финансират неправителствените организации?
-За да имат възможност да мислят и да въвеждат нови модели на работа, неправителствените организации имат нужда от независимо финансиране. Това значи допълнително, извън осигуряваното от държавата. Но дори и тези, които предоставят конкретни услуги и са финансирани, не трябва да спират, трябва да продължават да мислят и да предлагат нови проекти.
- Какви трудности среща едно общество, когато стане дума за благотворителност и финансиране на подобни фондации?
- Всяко едно общество се нуждае от подкрепа отвън, също както отделните хора и организации. Те имат ангажимент към себе си да получат финансиране и да стъпят на краката си, за да могат след това да работят в полза на другите. Ние знаехме, че всички тези чужди програми някой ден ще приключат за България, и сега виждаме, че този момент е дошъл.
- Как се отразява липсата на социални услуги върху развитието на икономиката?
- Това е нещо, което има пряко въздействие върху икономиката на една страна. Хора, които имат трудности в своето професионални реализиране, в личния си живот, в социалните си контакти, не действат добре на икономиката и карат държавата да заделя повече средства.
- Разбират ли се различните сектори, различните неправителствени организации?
-Различните сектори все се грижат за хората. Това сътрудничество, умението на секторите да общуват и да се разбират, е ценно за гражданите.
- В тази връзка може ли да се каже, че в България има благотворителност?
- Бих казала, че в момента у нас се възражда благотворителността. Тя все още е малко накъсана, епизодична, нецеленасочена, несистематизирана, по някакъв начин може би стихийна, но това не я прави по-малко важна или по-малко ценна. Има организации, компании които размишляват за това, но благотворителността не е нещо, което човек може да чака, да се оглежда и да го види. Това е въпрос на традиция, създавана в продължение на много години. В България тази традиция е била прекъсната, още виждаме в някои хора следи от известна липса на ентусиазъм поради този тип "благотворителност по принуда", която беше практика по време на тоталитарния режим. За съжаление трябва да се поработи още малко, така че това усещане у хората, свързано с този т.нар. "доброволчески" труд, да се преодолее.
- Как се отнася съвременният българин към благотворителността?
- Българинът започва да се отнася по много по-различен начин към този акт. Това е въпрос на поглед към света, на усещане. За много хора дарението е въпрос на чест. Този тип истински, ценни неща не се създават от ден за ден. Това е свързано с нагласата ти към обществото, с разбиранията ти, със средата, в която живееш, с намирането на организацията. По принцип хората са социални същества и на много хора вероятно инстинктивно отвътре чувството към другите би ги подтикнало към това да помогнат. Това е свързано с лични фактори, да знаеш кога къде и как можеш да го направиш и да си сигурен, че това е организацията, начинът, каузата. Всичко това се изгражда с години.
- Вие сте носител на Ордена на Орание-Насау, който се връчва за изключителни заслуги, свързани с благотворителността в една страна. Какво означава за вас това?
- Този орден не е признание само за мен или нашата организация, а за целия граждански сектор в България и неговата роля в обществото. Аз лично никак не бях подготвена за този медал. Всичко се случи в края на миналата година, след като повече от 10 години работихме в изключително ползотворно приятелско партньорство с колегите от Холандия. Миналата година директното финансиране формално свърши и формално свърши и нашето партньорство. Поради тази причина бяхме организирали тържество, на което, разбира се, присъстваше и посланикът на Холандия. В един момент той свърши речта си и започна много ласкаво да говори за някой. Аз любопитно започнах да се оглеждам, за кого ли говори. Той извади една синя кутийка и каза, че има удоволствието да ми връчи Ордена на Орание-Насау. Оказа се, че само той е знаел. Въобще не е било предвидено. За мен беше огромна изненада, защото не би ми хрумнало, че ще получа подобно нещо някога. Това е много високо признание.
- Как се чувства една жена рицар в България?
- От една страна се чувствам същата, но от друга - изключително отговорна. Подобно признание ангажира много повече, отколкото изглежда. Това е може би най-ясно различимото чувство на още по-голяма отговорност и уважение.
- Как се отнасяха с вас близките ви, като разбраха за ордена?
- В началото имаше много шеги, от рода на "Как да се обръщаме към вас" или дори реплики, от рода на "Може ли да седнем, мадам".
Няма коментари:
Публикуване на коментар