Момент...

Момент.
И той е само твой.
Един единствен миг, момент, който трае цяла вечност.
Или просто доста дълго време, което минава за миг.
Времето от целувката на булеварда до погледа за сбогом.
И една усмивка. Една единствена усмивка, която те кара да се разплачеш от щастие.
Прилив на емоции - имах чувството, че съм изпила цялото море... море не от чиста солена вода, а от емоции. Да. Така е.
И искаш още. Искаш да не свършва. Но знаеш, че нищо не е вечно.
Особено това, което не може да съществува дълго време.
Затова се връщаш обратно там, от където си тръгнал. И в теб остават чувствата, емоциите, спомените.
И седиш и нещо в теб напира да излезе. Не знаеш какво се случва. В един момент се чувстваш като най-щастливия човек на света, а в следващия искаш да се затвориш в себе си.
И всичко това е заради ТЕБ. Теб човеко, теб море. И всичко, което ми причинихте, и което ще ми причинявате, аз го обожавам.
Защото съществувам. Защото съм. Защото обичам. Защото чувствам.

П.С.
Пак се разхождах по големите павета на Созопол с високите си обувки.
Пак докосвах пясъка.
Пак вървях през водата и поздравявах непознатите.
И пак гледах как морето се отдалечава от мен. За да го видя отново.
Пак бях там - сама с теб. И танцувахме. Първи.