“Седни. Нека да си поговорим. Обичам те.”“И аз те обичам. Не знам дали наистина осъзнаваш, колко много те обичам всъщност. Сега осъзнах, че вече 19 години аз съм непрекъснато с теб, дори и тогава, когато сме разделени.”
“Чувствам го. Виждам го. Аз виждам всичко. Не забравяй, че съм навсякъде”.То се обърна към мен с големите си сини очи, които всъщност наистина виждат всичко. Докосна стъпалата ми с белите си ръце, които могат да вземат всичко. Опита се да ме издърпа към себе си, но аз се дръпнах. Беше ме страх. Беше ме страх от това, което не очаквам, от това, което не знам. Затова предпочетох да остана настрана и да му говоря от разстояние. И без това го виждах, чувах и разбирах. Нямаше нужда да сме толкова близко един до друг. Та нали се обичаме.
“Ела де. Няма да ти направя нищо. Мога да ти покажа далечни светове, да ти разкажа чудни истории. Мога дори да те заведа при слънцето. След няколко часа то ще се надигне зад мен и ще ти се усмихне. Забелязваш ли, че го прави всяка сутрин и те буди?”“Как няма да забележа. Понякога толкова много ми се спи, че ми идва да го ударя, но знам, че няма как. Защо му даваш да идва толкова рано?”
“Защото има много неща, които трябва да видиш, да чуеш, да осъзнаеш. Слънцето иска да бъде първото, което ще ти ги покаже. Иска да получи първия поглед, първата усмивка, първата прозявка. И след това първо да започне да те учи. Да живее заедно с теб.”“Добре, но не може ли да почака?”
“Не. Това е все едно да кажеш, че аз мога да чакам. Не мога! Едвам чакам да се събудиш, за да се потопиш в мен. Нямам търпение да станеш част от мен и заедно да преживяваме всичко. Искам да чувстваш заедно с мен. Искам да виждаш заедно с мен. По същия начин слънцето няма търпение да ти покаже света.”“Обичам те.”
“Твое съм.”“А мислиш ли, че друг може да ме излекува така, както ти го правиш? Защо трябва да идвам чак до тук, за да бъда твоя? Не мога да понеса момента, в който пътувам към теб. Толкова е изморително, чакам и нямам търпение да те видя, да те докосна. Още по-ужасяващ е мига, в който те гледам през прозореца на колата как се отдалечаваш и знам, че може да не те видя в близките няколко месеца. Искам да сме непрекъснато заедно!.”
“Не може да сме заедно през цялото време – та ние се обичаме! Има ли значение къде сме? Важното е, че знаем, че след няколко дни, седмици или месеци пак ще се видим. Пак ще се прегърнем, ще се докоснем и ще се целунем. Аз ще седя тук, няма да мърдам и ще си мисля за теб. За хубавото, което съм ти дало и за думите, които ти си ми изрекла. А ти ще си там и ще си спомняш за мен. За любовта, която си изживяла, за водата, която си изпила, за слънцата, които си видяла. После ще се видим и ще си говорим.”“Обичам те.”
“Твое съм.”-------------------------------------------------
Тази приказка се повтаря години наред. А през последните четири стана още по емоционална, вълнуваща. Няма друго време в годината, което да изживявам така. Няма други такива месеци, в които да обичам толкова много. Няма други такива дни, в които да се усмихвам толкова искрено. И няма други такива нощи, в които да танцувам толкова пламенно. А тази година просто беше най-невероятната, най-прекрасната. Първата. Вълшебната.
Обичам те, море.
Не знам колко хора има като мен по света, но знам че ги има. Това море за мен беше едно от най-хубавите и вълнуващи, които съм изживявала до сега. От момента, в който започнах да ходя сама на изток (около 4 години) до сега, то не бяха палатки, стопове, компании, партита и странни и вълнуващи изживявания. Да, ама тази година лятото беше такова, че дори книга да издам, няма да мога да преразкажа всичко, което ми се случи, всичко, което почувствах, всичко, което видях.
Не, не съм просто влюбена в човек, в морето, в слънцето. Не съм и щастлива, че танцувах, пях и се научих да плувам. Не съм и тъжна, че всичко може би е свършило… засега. Трябва да измисля нова дума, която може би да обясни емоционалното ми състояние. Но уви, няма да е скоро. Не го чувствам така – не мога да го обясня с дума!
Всяка година, от както ходя сама, имам възможност да остана сама с морето. Това задължително се случва в първата вечер от моето посещение. Депресирана, казват някои като ме видят за пръв път. Но после ме обикват.
Сядам и го гледам. Започвам да си мисля за проблемите, които съм оставила зад себе си. Понякога дори си мисля за момента, в който ще се върна в София и ще трябва да ги решавам. Това обаче трае само една минута, след която вълните започват да заглушават сигнала. И в един момент чувам само тях. Седя, гледам тъмно синята вълнуваща се вода срещу мен и не мисля за нищо. Изведнъж започвам да се чувствам отпусната, спокойна и влюбена. Щастлива. И не знам защо. Затварям очите си и имам чувството, че се намирам сама над водата, около мен няма нито земя, нито хора, нито светлина. Само аз върху водата.
От този момент нататък аз се пренасям в един друг свят. Свят, в който живея съвсем различен живот. Не се вълнувам от вестниците, от телевизията, от телефона. Това, което ми се случва в този друг свят е напълно различно, от това, което ми се случва в града. Необяснимо, пълно с емоции. Аз се променям напълно, ставам друг човек, с основите на себе си. И ми харесва. Аз съм човек, който живее в два различни свята и ги обича. Обичам те!
