9/21/2008

Бънджито те превръща от прилеп в птица


"Ръцете разперени в страни, гърдите напред, изправи тялото, погледа над хоризонта, 1, 2, ти си!"
И е прав. Ти си. Две секунди в пространството си само ти. Времето спира, не усещаш сърцето, не чуваш мислите си, не осъзнаваш какво се случва. В първия момент се катериш на парапета на най-високата част на магистрала Хемус, в другия гледаш хоризонта и си мислиш "Не мога, слизам!". Сърцето ти сякаш ще изскочи, краката ти се подкосяват. След малко обаче инструкторът ти казва да се пуснеш от лебедката и знаеш, че няма връщане назад. Хванал те е за колана и следващата крачка е само напред. Едно, две - ти си.
На три политаш напред и нищо не те интересува. Просто защото губиш представа за всичко. Имаш около две секунди сам със себе си, без да осъзнаваш, че всъщност подсъзнанието ти прави каквото си иска с теб. Не забелязваш нищо – погледите на околните, които са се наредили на парапета и те гледат, планината около теб, земята, над която увисваш. Някои дори имат бели петна – шокът от полета е толкова голям, че за миг ти губиш съзнание. Събуждаш се и се оказваш с главата надолу, на около 40 метра от земята.
„Скочих и си затворих очите. Като ги отворих, видях че вися с главата надолу и пак ги затворих. Не осъзнавах какво съм направила", споделя Елица, на 29 години от София.
Тя не е единствената, която се е престрашила да прекрачи парапета и да полети надолу, да бъде пронизана от вятъра и адреналина. Всяка седмица десетки желаещи да имат свой собствен миг време участват в организираните от клуб „Адреналин" в цялата страна бънджи скокове. Никой не остава разочарован - може би само тези, които първо са решили да скочат от някой по-нисък мост като Клисура. За тях обаче задължително има втори път, защото 60-те метра не те задоволяват. Искаш повече и затова отново грабваш слушалката и се записваш за следващия 120-метров скок от виадукта Бебреш на Витиня.
Да скочиш от такава височина е нещо, което трудно би могло да бъде описано с думи. Въпреки силното желание да запомни случващото се, никой не успява да преразкаже напълно какво е да полетиш от 120 метра. Никой не успява да обясни как се чувства, когато изведнъж се изправи на парапета и осъзнае, че сега е сам, само с необятната шир под краката си. В момента, в който се пуснеш от лебедката, сърцето започва да бие по-силно, и по-силно, и по-силно. В главата нахлуват толкова много мисли, че в един миг просто спираш да им обръщаш внимание. Точно това е моментът, в който губиш представа за това, което се случва и правиш нещата на подсъзнателно ниво – просто скачаш. Правиш крачка, която те изпраща в друг свят - само твой.
„Най-опасното на бънджи скоковете е това, че в следващите два месеца може да надуете главите на всички около вас", споделя Кирил, на 28 години от София. Той, заедно с още 30 души от цялата страна, сред които и екип на “Монитор”, се престраши да скочи от моста миналия уикенд. "Най-много се изплаших, когато вече висях с главата надолу и ластика ме върна нагоре", споделя 18-годишната Криси, която беше третият скочил с бънджи миналата събота. Първи беше приятелят и Миро, който беше единственият начинаещ, престрашил се да даде началото на скоковете. Въпреки внезапното колебание, което те напада в мига, в който се набереш на парапета, ти скачаш. Сърцето започва да бие все по-силно, но ти знаеш, че това е, което искаш да направиш. Искаш да се почувстваш като птица, а след това да се пребориш сам със себе си.
Бънджи скоковете водят началото си от тихоокеанския остров Пентекост. Жителите на едно от племената и до днес строят високи бамбукови кули, от които
мъжете скачат, за да докажат своята мъжественост.
Съвременния бънджи скок обаче води началото си през 1977г., когато четирима членове на Клуба за опасни спортове към Оксфордския университет скачат от висящия мост на Клифтън (72 м). Те обаче биват незабавно арестувани, а идеята за скоковете замира. Тя се възражда десетина години по-късно в Нова Зеландия, която всъщност се приема за родината на бънджито. Там, в края на 80-те години на миналия век започва практикуването на скокове с ластично въже. Екстремния спорт дължи известността си именно на новозеландеца А. Дж. Хакет, който извършва легендарен скок от Айфеловата кула в Париж.
У нас през 1985 г. група младежи учредяват варненския клуб “Адреналин”, а две години по-късно Росен и Стамен Касабови заедно с Веселин Радев изпълняват първия подобен на бънджи скок в България, използвайки употребяваните в алпийската техника динамични въжета. Три години по-късно Росен Касабов създава и първото ластично въже у нас. Следват години на тестове и проверки, а първите масови бънджи скокове в България започват да се провеждат едва през 1992г. и набират особена популярност през последните години.
Най-важното при този екстремен спорт е начина, по който ще се хвърлиш в пропастта. "Стойката трябва да е изправена и стегната, ръцете разперени в страни, а погледа да е над хоризонта", обяснява инструктурът от „Адреналин” – Николай. Той прекарва по 15 минути преди всеки скок, за да обясни очи в очи на желаещия как да избегне неприятностите, за да се наслади максимално на преживяването. Именно
стойката е най-важната част от скока,
тъй като при едно минимално отпускане на тялото има реален шанс да разтегнете сухожилие. При първото опъване на ластика пък трябва да поставите ръцете си около главата, тъй като въжето тежи около 50 кг. и един удар би могъл да е фатален. То е произведено от многонишкови снопчета ластик, обединени в броня, която издържа до три тона. Дължината на въжето, което се използва за скоковете на Витиня, е 24 метра. На 25-я въжето започва да се разтяга и стига до 60 метра, в зависимост от тежестта.
Моментът, в който висиш с главата надолу обаче въобще не предвещава край на скока. Тук идва най-сериозната част - мигът, в който трябва бързо да се осъзнаеш и да се успокоиш, тъй като трябва да закачиш тежестта за колана си. Даваш сигнал, че си готов, и от горе започват да те теглят. След това имаш още една задача - да се пазиш от тежкия ластик и да го закачиш за себе си, за да не те повлече обратно надолу. Самото въже е вързано за краката и ако не бъде закачено ще натежи и изкачването ще бъде много по-трудно. След няколко минути вече си обратно на моста, където всички ти ръкопляскат, а следващият скачач започва да те разпитва как е било преживяването.
"От 2000г. до сега имам над 100 скока с парашут. Сега скачам за втори път с бънджи", започва разказът си Огнян Димитров, на 25г. от Казанлък. „С бънджито изведнъж си наистина близо до земята и чувството е страхотно. При парашута близостта е фатална, но пък имаш над 50 секунди свободно падане. И двете имат чар, струва си да се опита.”, допълва ентусиастът. Той, заедно с група приятели, също бяха част от съботната група, решила да си повдигне адреналина.
У нас, освен на Витиня (120м), бънджи скокове най-често се провеждат на Аспаруховия мост във варна (52м), Клисура (62 м) и на моста при село Буново (30м). Факт е, че преживяването пряко се влияе от височината. Едно обаче не зависи от това на колко метра от земята се намираш. Чувството, че летиш и пронизваш въздуха няма алтернатива. Нищо не може да се сравни с адреналина, който влиза в кръвта и с усещането, че времето е твое и всичко ти принадлежи. Едно, две - ти си.


Снимки: Иван Бъчваров

3 коментара:

Анонимен каза...

Eli pishesh mnogo prekrasno.
Nadqvam se da ti e qsno,
vremeto leti bqsno,
a ti si na tqsno.
:)

Деничка каза...

Здравей, днес попаднах на блога ти и искам да споделя, че ми харесва. А относно скоковете - много добре си го описала. И аз скочих от там и най-вероятно няма да повторя. Но не съжалявам, че го направих. Макар че като ме издърпаха нагоре незнаех дали сама съм скочила или са ме бутнали :)

Borislava каза...

Здравейте на всички, казвам се Борислава Петрова, на 23г. съм. От няколко години си мисля да скоча с бънджи,но това лято мисля със сигурност да го направя. И за да си преодолея и страха от водата,мисля да е от Аспарухови мост. Може ли някой да ми каже,дали е необходимо да си направя някакви изследвания или прегледи преди скока?
Благодаря Ви предварително!