Зависима съм.
Зависима съм от въздуха. Което, в интерес на истината, е напълно нормално за същество от моя вид. Човешкият.
Зависима съм от хората. Те трябва да са до мен, за да бъда щастлива. Трябва да са до мен, дори и да не познавам всеки един от тях. Дори в стая пълна с лица, чиито истории не знам, аз се чувствам добре. Трябва да сте там ти, ти, той и тя, за да ме карате да се чувствам истинска. Защото ако остана сама, ще се побъркам.
Завися и от парите. Не, не ме е срам да си го призная. На два пъти даже страдах от липсата им. И ти го видя. А си помисли, че съм ти ядосана.
Пристрастена съм към гласовете. Тези, които чувам, когато сме навън ме карат да се чувствам изпълнена с живот. Кипяща от енергия. Общуваме, смеем се, споделяме. Обичам и тези, които ми отговарят в слушалката. Всеки ден. „Хайде, излизаме” гали ухото ми. Разтапям се, когато чуя „Какво правиш?” в късния следобед. Или пък „Вкъщи ли си?”.
Чак не мога да си представя днес без тези малки жестове, които много често, забулени в десетки думи, не казват нищо друго освен едно единствено: „интересувам се от теб”. А това ме кара да се усмихвам. Кара ме да изкрещя „направи го пак”. Това обаждане е важно за мен.