Моят влак

Спомням си преди години влакът за мен беше блян. За пръв път се качих на мотриса преди около 9 години – пътувах с дядо ми за вилата ни в Своге. Няма да забравя чувството, което изпитах, когато влязох в купето. Първоначално беше някаква паника, страх. След това страхът се превърна в радост, даже имах пеперудки в стомаха. Някъде по-средата на пътя обаче изпитах разочарование – хората, които бяха с мен и дядо ми в купето, започнаха да се хранят. Ама както си трябва - яйца, нарязан хляб, кашкавал, лютеница. Най-покъртително обаче беше това, че отпадъците от обяда отлетяха през прозореца. Аз бях потресена. Представете си физиономията на хлапе, което за пръв път се качва във влак и, напук на възпитанието си, осъзнава, че има хора които си хвърлят боклука в движение от влака.
От този момент БЖД за мен се превърна в пубертетско всекидневие. В продължение на четири години аз вземах разстоянието София-Пловдив все едно пътувам от НДК до Плиска. И всеки път, когато се качвах на влака, изпитвах нещо различно. Емоции, които все още се таят дълбоко в мен и ме карат да се усмихна всеки път, когато се сетя за няколкото часа прекарани в купето и коридора. Всеки път, когато гледам залеза от прозореца. Всеки път, когато наблюдавам планините. Всеки път, когато чувам тракането на колелата и се опитвам да го заглуша с плеъра, но не става. Години след това влакът за мен се превърна в ежедневие. И сега аз пътувам всяка седмица, понякога дори през ден. Освен това си пазя всички билетчета от БДЖ. Но за жалост те вече не носят нищо. Никаква емоция, никакви чувства. Просто хартийки от един обикновен влак, от едно обикновено пътуване.
Преди няколко дни обаче влакът ме накара отново да изпитам нещо – страх, притеснение. Ако трябва да съм честна, още миналата година почувствах нещо подобно, но това се дължеше повече на метеорологичните условия, а не както сега – на самата компания за железопътен транспорт. След всички тези пътувания аз знам всяка частичка от влаковете и съм наясно, че както старите, така и новите мотриси, които са без купета, нямат абсолютно никаква възможност да ни предпазят, при бедствие. Това го разбирайте така: няма чукчета за разбиване на прозорците, нито пожарогасители. Вратите заяждат, прозорците също – някои дори не се отварят. Няколко пъти съм пътува с нощен влак, но в купета, където положението е още по-трагично: случва се лампите да не работят, вратите да са полу-изкъртени, пода да е хлъзгав и мазен. Много често ми се е случвало да заключа вратата, за да избегна просяците и пияниците, които скитат в първите няколко часа след тръгването, но след това едвам – едвам да я отворя. Да не говоря за тоалетните – поне влаковете, които не са разделени на купета са с нови такива и нямат проблем с вратите и заключването. За другите си трябва направо инструктаж преди влизане.
Преди няколко дни притесненията ми станаха още по-големи след като видях, чух, написах и прочетох какво се случи в един влак. Да, този, който уби девет човека, а много други нарани – физически и психически. Този, който остави много пепел и сълзи след себе си. На следващия ден след трагедията аз пътувах. И за пръв път се страхувах толкова много, въпреки че беше сутрин, въпреки, че уж всичко беше наред. А това, че съм отлично подготвена на тема “Гражданска безопасност” и слагам респиратор, ботуши и ръкавици за по-малко от 40 секунди, никак не ме караше да се чувствам по-сигурна.
Връщайки се обратно към София отново чувах за трагедията, но вече страхът не беше толкова голям. Чувството не беше тъй силно. Аз просто приех, че няма друг начин. Влаковете ни са стари, нямат необходимата техника за защита, хората вътре са некомпетентни. Мнозина обаче ги използват не само заради ниската цена на билетите (въпреки увеличенията напоследък, сравнете 4лв. с намаление в БДЖ и 10лева за рейс), а и заради емоцията, която носят. Запознаваш се с много и невероятни хора, срещаш съдби, пишеш истории. Учиш, разбираш, преживяваш. След време свикваш с неудобните седалки, в замяна на които срещаш приятел. После се чудиш, имало ли е как да се избегне една трагедия и разбираш, че няма. Просто защото тя вече е била станала – още преди да се качиш на влака.