7/29/2008

И пак, и пак, и пак..

И пак бях там. Пак те видях.
И пак бях щастлива.
Ситният пясък докосваше краката ми.
Вълните галеха тялото ми.
Солта покриваше косата ми.
И пак бях щастлива. Пак бях там.
Парещите слънчеви лъчи първи докосват петите ми рано сутрин.
Събуждам се и първо се взирам в теб.
Излизам от палатката, а пред мен се простира необятното синьо море. Около мен всички бавно започват да надигат глави и да се изнизват изпод чувалите. Усмихват се. Нов ден е.
Искам пак да се разхождам по широките павирани улици на Созопол с високите си обувки.
Искам пак да пия мента със спрайт на брега.
Искам пак да вървя покрай водата и да поздравявам непознатите.
И пак да виждам луната червена като кръвта да се взира в нас.
Искам пак да гледам през прозореца на колата отдалечаващото се море. За да мога после да го видя как се приближава отново. Как ме иска.
И пак там, пак сама с теб.

7/21/2008

Лято преди да дойдат концесионерите


Топло е. Часът е някъде около 6,30 сутринта, а ти усещаш как краката ти вече се подуват от жегата. Завърташ се на другата страна, но слънчевите лъчи преминават през тънката палатка, влизат през мрежата и сякаш прогарят лицето ти. Обръщаш се и сваляш дебелата блуза, с която си прекарал студената нощ. След няколко секунди махаш и спалния чувал. Към 7 часа слънцето вече иска да излезеш от палатката и да му се усмихнеш.
И ти го правиш. Дори не се замисляш, че си спал едва няколко часа, защото вечерта е била прекалено хубава. Не си правиш сметка, че е едва 7 и е понеделник. При теб времето е спряло. В първия момент, след като си излязъл от палатката, се чувстваш ужасно - недоспало, мързеливо. В следващите няколко секунди, когато се протягаш пред синьо-червеното платнище обаче започваш да се чувстваш като Бог. Плажът е твой и никой не може да ти каже и дума.

Заставаш пред палатката и пред очите ти се открива невероятна гледка - кристално чистото море, Созопол, дървените барчета и скалите. От палатките наоколо започват постепенно да излизат хора и всички те са щастливи, че са тук.
Протягаш се, а краката ти потъват в нежния пясък на къмпинг “Смокиня”. Тръгваш към морето и още не измил лицето си, се гмуркаш. Късно вечер и рано сутрин водата най-приятна за къпане и това се знае. Именно поради тази причина някак си правило за много хора е сутрин, още преди да изпият първата си чаша кафе, да се потопят в Черно море и да прекарат ранните часове на деня под лъчите на слънцето.
Вече е към 10, а всички наоколо са се захванали за работа. На бара вече са се настанили няколко компании от съседните палатки, пият кафе и си разправят истории. Симпатичният барман или барманка се държи с теб така, сякаш те познава от години и ти сипва кафето с усмивка. А около бара някои все още се излежават на плажа и не могат да повярват, че наистина има рай.
Плажът, който започва от къмпинг “Каваци”, минава през “Смокиня” и завършва на “Веселие”, от години се слави като “другото Иракли”. Това райско кътче, намиращо се на два километра от Созопол, привлича малки и големи с красотата и спокойствието си. Дори и най-претенциозните откъм удобства хора харесват този плаж. Мнозина си представят “Смокиня” като поредната дива поляна, на която псевдохипарите всяко лято опъват палатките си и пият до ранни зори, ходят до тоалетна по храстите и ядат консерви с боб и кюфтета. Това е така, докато не отидеш там. За жалост или не, сутрин пиеш кафе, взимаш душ със сладка вода и обядваш таратор с шопска салата.
“Смокиня” съчетава в себе си
чара на дивото и уюта на дома
Това е едно от малкото места по Черноморието, на които можеш в един момент да лежиш насред нищото, а в следващия - да седиш на оживения бар и да пиеш джин с тоник от стъклена чаша. Сутринта да се протягаш на пустия плаж, а по обед вече да си заобиколен от плажуващи от градовете наоколо, които избират мястото заради отдалечеността му от цивилизацията.
В първия момент наистина си мислиш, че си далеч от града, от проблемите, от разправиите на улицата, но с годините “Смокиня” се превръща в поредния пренаселен плаж, въпреки че туристите там се отличават от повечето по родното Черноморие.
Пренаселеността напоследък се усеща особено много в частта около къмпинг “Каваци”, където аз лично веднъж се загубих, докато обикалях между бунгалата в опит да стигна до магазина. Освен това напоследък плажът се превръща в запазено място за софиянци - много хора споделят, че всяко лято срещат познати, с които рядко се засичат в града.
От тази година обаче вече си личи, че “Смокиня” няма да бъде това райско кътче, на което много от нас се наслаждаваха през годините. В момента ивицата е изцяло в ръцете на концесионерите. Те съответно забраняват палатките на плажа, което беше една от основните характеристики на местността.
Идилията се развали пред очите ми още миналата седмица, когато група младежи, на възраст около 20-22 години, бяха решили да прекарат уикенда в къмпинга, близо до последния бар на плажа - “Куба”. Дойдоха в събота сутринта и разпънаха палатките си на самия пясък, малко под дюните, както правят всички, които искат да се отдалечат от “Каваци”. Младежите обаче не знаеха, че от тази година има човек, който обикаля и събира такси за палатките - по 10 лева. Те оставиха багажа си и се впуснаха в обиколки на местността, като по този начин, без да искат, пропуснаха срещата с гореспоменатия господин. Това им коства много. В късния следобед откъм “Веселие” с бърза крачка се зададоха неколцина едри мъжаги. Всички те бяха облечени в черни бански и носеха тъмни очила. Спряха пред палатките на групата плажуващи, които по това време седяха с нас на бара. Пред очите ми един от групата извади нож, обърна се с гръб и
сряза въженцата на една от палатките
Крехката конструкция за секунди се изравни с пясъка, а мъжете хладнокръвно продължиха към нас.
Палаткаджиите бяха заплашени, че ако не си заминат на момента, ще изгорят и с другата палатка. Мъжът, който събираше таксите, побърза да дойде до нашия бар и започна да обяснява, че правилата вече са други и вече дори такси няма да се събират.
“Повече палатки не трябва да има на плажа. Казвайте им го, че да не страдат после”, обясни той на собствениците на бара.
След като бяха заплашени и останаха с една палатка по-малко, младежите се отчаяха, но за щастие се намери добра душа, която да им помогне. Управителят на съседния плаж “Веселие” им предложи да ги приюти, щом били за една вечер и дори пари не им взе. Малко след инцидента там се появи и охрана, която обикаляше цяла вечер.
В момента “Веселие”, също като “Каваци” и “Смокиня”, се държи от концесионери и към него ще бъде построен хотел. Той, за разлика от повечето сгради, които напоследък никнат по дивите местности, обаче се изгражда чак от другата страна на пътя и няма да се крепи на пясъка и камъните.
От забраната за палатки на плажа обаче най-много страдат баровете по ивицата, тъй като повечето преносими домове в момента са част от последните - персонал. Именно палаткаджиите обаче бяха тези, които правеха основния оборот на плажните капанчета. Сега редовните посетители на барове като “Куба”, “Смокиня” и др. вече ще бъдат принудени да се крият, да се смесят с тълпата на “Каваци” или да се молят добри хора като тези на “Веселие” да се смилят над тях.
Вече е към 10 вечерта. Слънцето отдавна е залязло, а вятърът разрошва косите ми. Обличам дънките, блузата и слагам дебели чорапи. Сядам върху студения плаж и се взирам към светлините на Созопол. Наоколо се чува глъчка - баровете усилват музиката и дават начало на нощта. Тя тук сякаш няма край, просто защото времето е спряло. А големият син аспирин - морето, се взира в теб и не иска да го напускаш.

7/15/2008

I AM BACK


Завърнах се от почти двуседмичната си отпуска. Бавно, но славно. Даже учих за изпита, който беше днес. Вече мина. Аз все още се чувствам отпускарски.
Смокини ми липсва. Обичам това място. За жалост, вече няма да е това, което беше.
Липсваш ми море, липсваш ми пясък.
Очаквайте подробно включване.

7/01/2008

Хляб и пържола за тънка талия

Вървя по прашната улица в столичния квартал “Левски” и долавям странна миризма, която се отличаваше от всичко друго, докосвало сетивата ми. Тя отвори любопитството и апетита ми и ме накара да я последвам.
Озовах се в едно малко дворче, в дъното на което се намираше бяла сграда, малко по-висока от гараж. От прозорците излизаше пушек, който се разпръскваше над сградите наоколо и разнасяше невероятния аромат на арменския хляб.
Сградата е ниска, тясна, колкото малко по-голяма детска стая. Влизам вътре, а там ме посрещат две усмихнати жени. Едната облечена в бяла пола, седи и надзирава какво се случва в цеха. Почти не говори – само се усмихва на двете служителки, облечени в бели престилки, и им казва “Браво”.
Другата жена, която в първия момент ми заприлича на обикновен служител, изтри брашняните си ръце и ме поздрави. “Само секунда, казва, да се оправя, и ще ви разведа наоколо”.
Това е Симана – собственичката на цеха. Тя е спортистка, завършила Националната спортна академия и през годините носи на страната ни много медали. Преди известно време започва да работи като професионален охранител, от време на време превежда от руски. Езикът именно е причината, която я среща с Моника –съсобственичката на малкия цех.
Моника е арменка, и дълго време работи като психолог в страната си. Била е бизнес треньор на Армения по програма за развитие на дребния и среден бизнес.
Двете със Симана се срещат през 2005-та година в София, когато българката превежда от руски. Момичетата стават много близки и решават да направят свой бизнес в България. Започват да търсят нещо, което го няма у нас. Оказва се, че това е арменският хляб – лаваш.
“В България има много арменски семейства, обяснява Моника, но повечето правят лаваш за себе си и никой не го продава. Ние искахме да стартираме бизнес, с който да обслужваме хората”, допълва арменката. Моника кани Симана в Армения, където двете се запознават с изкуството, наречено лаваш. Там те започват като чираци, в цех за правене на арменски хляб и няколко години по-късно пренасят технологията в България.

Така, през декември 2007-ма година двете приятелки започват бизнес у нас. Това обаче се оказва доста трудно начинание, тъй като в страната ни няма условия за производството на такъв хляб.
Зарядът, който носят тези две жени е изумителен. И това се усеща още от първата хапка лаваш, която сложиш в устата си. Вкусът на любовта, усилията, положени за направата на храната, пронизват тялото ти.
Но, разбира се, бизнес не се прави току-така. Още в самото начало, Моника и Симана се изправят пред най-голямата трудност в правенето на арменския хляб – печенето.
Никъде в страната ни не може да се намери машината, в която се пече хляба. Поради тази причина двете жени решават да създадат свой прототип. За целта те правят чертеж, въз основа на наблюденията си върху оригиналната арменска машина. След това го носят на инженер, който в началото, като видял чертежите, бил готов да ги отпрати. Мъжът обаче се съгласява, след като вижда какво желание имат двете приятелки, и скалъпва устройството. То представлява огромна метална плоча, която се пъха в голяма фурна с правоъгълни размери. Следват месеци на усилени проби, докато Симана и Моника улучат идеалната температура, нужна за доброто изпичане на лаваша.
Малко след като са нагласили машината, двете жени се сблъскват с друг проблем – разликите в брашното. “В Армения има Първи тип, втори тип, трети тип, разказва Моника. Тук, в България, имаме Тип 500, Тип 1000 и изобщо не знаеш кое на кое отговаря.”
Двете със Симана започват да експериментират и стигат до извода, че лавашът у нас трябва да се прави от смесица от ръжено и типово брашно. Следват няколко седмици, в които трябва да се улучи точната пропорция ,нужна за приготвянето на хляба и така през януари 2008 Симана и Моника започват да продават арменски хляб. Двете официално отварят малката фурничка в столичния ж.к. “Левски” и сами започват да правят хляба. След много търсене и усилия попадат на две жени, които много бързо влизат в крачка и сега са усвоили занаята до съвършенство.

Историята
Арабският хляб има над 6000 годишна история. Корените му се губят в древна Индия, а традициите и технологиите на изпичане са непроменени до ден днешен. Уникалният хляб е полу-прозрачен, точно като луканката, която дедите ни едно време са режели така, че да можеш да видиш през нея. Състои се само от брашно, сол и вода.
Приготовлението на хляба е истинска наслада за окото, тъй като се приготвя на ръка – единствената машина е фурната.
Една от жените в цеха съсредоточено разточва тестото върху дървена плоскост, поставена под наклон. След това другата помощничка го премята във въздуха с невероятна грация и ловко го поставя върху специална дървена възглавница. Там тестото се опъва и със замах се залепя върху нагорещената метална плоча, която се плъзва в печката.
Една от тайните на лаваша е високата температура, при която се пече. Хлябът става готов за около минута, като се изпича равномерно от едната и от другата страна.
Арменският хляб има много малък срок на годност – само три дни. Причината за това е съдържанието му – той не съдържа никакви консерванти, емулгатори и др. Ако обаче не успеете да го изядете преди да му изтече срока на годност, не се безпокойте. Хлябът може да се запази, като се сложи в пликче и се пъхне във фризера. Там може да седи с месеци. След като го извадите трябва просто да го напръскате леко с вода и лавашът ще е като току що излязъл от фурната.
“Най-го харесват в магазини, около които има работещи и млади хора”, споделя Симана. Това е така, защото младите са по-отворени към експериментите и са готови да опитат нещо ново. Освен че е вкусен и различен, лавашът е предпочитан от много хора и заради диетичните си качества. Хлябът е тънък, но наяжда и от него не се пълнее. От едно парче лаваш, което тежи 120 грама, могат да се направят поне четири сандвича, допълват Моника и Симана и бързат да кажат рецепти. Хлябът може да се завие като палачинка и да се напълни със сладко. Може да се направи като джоб и да се напълни с плънка от прясно изпечено месо и зеленчуци. Може и да се използва като добавка към основното ястие, без която ние българите не можем.

ЛЮБОПИТНО
Традиционната печка, за изпичане на лаваш, се нарича тонар. Тя представлява глинена дупка, който се разпалва със суха лоза. Когато температурата в тонара стане много висока, тестото се пляска върху стената и се опича на нея. Този лаваш обаче става по-дебел.

Легенда
Една от легендите гласи, че преди много години неприятел пленил арменски храбрец, който трябвало да участва в състезания. Враговете мислели, че ако го държат гладен в тъмницата, той ще загуби предстоящата схватка и разрешавали на близките му да го посещават, но им забранили да носят храна. Всеки ден храбрецът бил навестяван от една девойка, която пазачите внимателно следели да не носи никаква храна.
Състезанието се състояло в уречения срок. Противно на очакванията на враговете, храбрецът победил. Оказало се, че за времето прекарано в тъмницата, той не е изгубил силите си. Девойката, която го навестявала всеки ден му носела лаваш, който увивала около талията си така, че враговете нищо да не заподозрат.