30 май!!!!!
5/23/2009
5/16/2009
Рафтингът е символ на отборния дух
Слънце, скара, вода и много, много смях. Така с няколко думи мина първият медиен турнир по рафтинг в България. Той бе миналата седмица на река Струма, а организаторите от "Нетерра" и X-Club събраха представители на осем родни медии като участници в надпреварата.
Всичко започна рано сутринта в събота. Екипът на "Монитор" още в 10 часа беше на мястото на срещата, а именно - Кресненските ханчета. След като се погрижихме за подкреплението (няколко кебапчета на скара и курбан), се отправихме към мястото, откъдето щеше да започне надпреварата. Встрани от втория тунел след Благоевград се бяха събрали хора и се чуваха смях и крясъци.
Еуфорията беше пълна. Повечето от участниците не бяха се качвали на рафт преди, което си пролича още по време на инструктажа. "Ако паднете зад борда, застанете срещу течението с високо вдигнати крака, така че да си виждате пръстите. Първоначално ще се шокирате но жилетката веднага ще ви избута на повърхността. Не си поемайте веднага въздух, защото може да се окаже, че срещу вас има вълна." Това са само част от нещата, които са способни да изкарат един начинаещ извън контрол и да го накарат да се откаже от спускането. Истината е, че рафтингът не е чак толкова опасен, колкото изглежда на пръв поглед. Ако изпълняваш каквото ти се казва и слушаш внимателно командите, няма начин да пострадаш. Най-малкото в лодката на организираните групи винаги има т.нар. кормило - професионален инструктор, който се грижи спускането да протече без инциденти.
Състезанието миналата събота беше разделено на два кръга. Първият беше т.нар. хед ту хед, където две лодки се състезават коя ще измине дадено разстояние първа. Следващият кръг, който всъщност беше и същинското спускане, се оказа черешката на тортата. Той започна някъде около един часа следобед. Реката изглеждаше изключително спокойна и сякаш те приканваше да я разгледаш бавно и без да си даваш много зор в гребането. Дърветата, симпатичните малки брегове по поречието, скрили се между храсталаците, отклоняват вниманието на гребеца. В един момент обаче удоволствието от красивата гледка бива прекъснато от намесата на бурните води, които започват ревниво да те дърпат към себе си. Адреналинът изведнъж пронизва тялото ти. Реката те залъгва. В първия момент водата е спокойна и ти се иска да пуснеш греблото, макар и да нарушиш баланса на лодката, който е изключително важен. В следващия бързеят започва да те люшка, ти се паникьосваш и инстинктивно започваш да гребеш по-бързо и по-бързо.
Паниката, когато си начинаещ и особено когато в лодката сте пет човека (като не броим инструктора) вместо шест и двама от тях са от женски пол, е неописуема. Крясъци, примесени със смях, удари на греблата едно в друго. "Гребете робииии", провиква се симпатичната инструкторка и обяснява: "Ако точно тук спрете да се движите, много бързо ще се окажете на друго място. В реките има ужасно много подводни течения които засмукват като фуния и няма измъкване."
В това се убедихме малко по-късно, когато в продължение на една минута седяхме на едно място въпреки усилията да продължим да гребем напред.
Около 30-40 минути и 8 километра по-късно спускането по реката приключи. Оказа се, че идва буквално най-тежката част - трябваше да извадим рафта и да го качим до пътя, откъдето щяха да ни приберат и да ни закарат до изходната точка. Мъките след катеренето и носенето на лодката по баира обаче бяха възнаградени. Връщайки се обратно на брега, всички седнахме до реката с по бира в ръка, наслаждавайки се на спокойствието, и се чудехме как може едно толкова красиво нещо да крие толкова подводни камъни - и буквално, и преносно.
Рафтингът е изключително изживяване не толкова защото се носиш с бясна скорост по течението на реката, а защото опознаваш. Опознаваш водата, тайните, които крие, природата около нея. Опознаваш себе си и хората, с които си решил да споделиш уникалното преживяване. Рафтингът не е индивидуален спорт. От значение са всички и трябва да се разбирате изключително добре. Едно от най-важните неща при спускането с лодка е отборният дух. Групата трябва да се разбира, да се поддържа и задължително да гребе в синхрон. Попаднете ли на по-бурни води, ако го няма екипа, всичко е загубено.
Малко преди да влезете в реката, трябва да минете и подробен инструктаж, който включва и няколко тренировки на сухо. Тогава инструкторите обясняват всички команди като "напред", "назад", "спри", "десен борд", "ляв борд". Правят се и няколко загребвания, за да се синхронизира екипът.
5/14/2009
5/11/2009
Куклите в Мъпет шоу били левичари
“В момента си взимаме нещо като почивка. Не сме толкова романтично обвързани, както изглежда..”.
Тя е ниска, пълна, с щръкнали розови уши и непрекъснато сменя тоалета си. Нейният любим е кльощав и непрекъснато повтаря, че никак не е лесно, да бъдеш зелен. Събрани заедно двамата образуват една от най-запомнящите се и романтични двойки в историята на Мъпет шоу. Днес популярното телевизионно предаване навършва 54 години от създаването си.
Историята на култовото шоу започва през 1955г. Тогава на малкия екран за пръв път се появява Джим Хенсън – създателят на популярните кукли, който по-късно се превръща в жабокът Кермит. Той показва своите кукли по време на участията си в американско телевизионно шоу, когато му хрумва, че това е добра идея да създаде свое собствено. Така Хенсън слага началото на американския куклен сериал, известен със своя брутален и понякога абсурден хумор, както и с това, че във всяка серия участва по една известна личност, която партнира на марионетките.
В същността си мъпет е запазена марка на компанията на Хенсън. Първоначално думата служела като комбинация от термините “марионетка” и “кукла”. Хенсън обаче решил да създаде свое шоу, в което да се изявява като коментатор, тъй като по онова време работел като журналист. За да избегне сухите теми и скучните дискусии той направил предаването си под формата на куклено шоу.
Бързо след пускането на предаването всяка една от куклите става изключително популярна и много от героите биват третирани като истински знаменитости.
Куклите, които стават най-известни са жабокът Кермит, неговата любима Мис Пиги, мечокът Фози, Ризо, Гонзо и орелът Сам.
Гледайки предаването, наслаждавайки се на шегите и закачките между куклите, всеки се отпуска и веднага забравя, че става дума не за анимация, а за истинско куклено шоу. Всяка една от марионетките си има т.нар “водач”, който винаги държи куклата над главата си или пред тялото си. С едната ръка ръководи движенията на главата и устните, а с другата – ръцете.
Интересна подробност е факта, че повечето мъпети са левичари. По този начин кукловодът използва дясната си ръка, за да движи главата, докато контролира ръцете с лявата. Този, който отговаря за главата, обикновено произнася и репликите. С развитието на технологиите обаче начините, по които куклите са “задвижвани” се увеличават и започват да се използват механизми като вградени моторчета, устройства за отдалечен контрол и др. Така се увеличили и възможностите за движение на мъпетите. Те вече карали колело, плавали в лодка и дори танцували свободно на сцената.
Жабокът Кермит и сладката Мис Пиги бяха официално обявени за най-дългата звездна връзка. Историята помежду им започва още от един от първите епизоди на Мъпет Шоу. Напористото прасенце е влюбено в Кермит и непрекъснато прави опити да го накара да се влюби в нея. В продължение на няколко епизода Пиги преследваше зеления жабок, който не отвръщаше на намеците и забежките. Още в епизод 310 на Мъпет Шоу Пиги прави опит да накара Кермит да се ожени за нея, но без успех. Двамата сключват брак чак в епизода “Мъпетите презвемат Манхатън”.
Всеки ден свършва в "Петък"
Добре дошли, това е заведение за "наши хора". Така 24-годишният Кирил и партньорът му 21-годишният Радослав ни посрещат в своя бар "Петък". Поредното уникално и чаровно заведение от поредицата "ъндърграунд" предизвика интереса ни и решихме да идем и да видим какво се случва. Сигурно си спомняте бар Faces на бул. Васил Левски 67. Е, от известно време вратичката там се краси от нова табела с ново име, а вътре срещаме нови управители, персонал, цветове, меню.
Историята на заведението започва преди десетина години, в главата на Кирил. „Бях в 9-10-и клас. От тогава знам, че в един момент от живота си ще си имам заведние", започва разказът си момчето. "Повлия ми това, че се сближих повече с Радо, който също имаше такива идеи”.
Момчетата дълго време търсели място и накрая попадат на малкото помещение на бул. Васил Левски. Примирили се, че по-добро в карето Попа-Седмочисленици-СУ-Левски няма да намерят. „В центъра няма къде да построиш а всичко останало или ще е в жилищна кооперация, или ще е забито в малките улички”, споделят момчетата.
"Когато казах, че ще правя бар, майка ми щеше да получи удар, смее се Киро и продължава: “Тя, жената, си мислеше, че баровете са само за мафиоти."
Определено предишната идея на бара не беше за това място. Представете си тъмно, затворено помещение, чиито собственици ви приканват да изпиете сутрешното си кафе или чаша скъпо уиски след работа и да се отдадете на дълбоки интелектуални размишления, поседнали върху евтини столове и дървени маси. Е, не ставаше. Следователно сме много щастливи, че мястото попадна в ръцете на тези млади момчета, които освен че радват голяма част от хората в София, сбъдват и своя отколешна мечта.
Въпреки малкото пространство, “Петък” всяка вечер се радва на голяма посещаемост и се пръска по шевовете.
Мястото предлага голяма зала, в която по стените са разположени дълги барове със столчета, както и с голямо сепаре с меки диванчета и възглавници. Атмосферата е изключително приятна и арт благодарение на лампите, украсата, която момчетата сами измислили и поставили и симпатичните бамбукови тапети, направени по поръчка. В Петък трудно ще се отдадете на задълбочени разговори или размисли.
. Всяка вечер в заведението можете да разкършите снага на фона на дръм енд бейс, реге, брейкбийт,
фънк и груув ритми. За да раздвижат атмосферата, момчетата са решили да разкарат масите, яденето и мезетата. Не случайно се носи приказка, че Петък се превърна в зимния вариант на емблематичния созополски бар “Малката текила”. Не заради външния вид, а заради “пълнежа”. Така че не се изненадвайте, ако сте почитател на Созопол, къмпингуването, Смокиня, Градина, Златна Рибка, и срещнете половината си сродници в бар под земята в центъра на София.
„Целта ни не е всяка вечер да става лудница”, продължава Киро и допълва:”Това е просто приятно допълнение към ежедневието. Обикновено ние пускаме музиката, няма вход. От време на време каним приятели диджеи, но не го обявяваме.”
„В началото цялата клиентела на бара можеше да се нарече чисто и просто „наши хора”, заявява с широка усмивка на уста момчето. Ние потвърждаваме, че откъм посетители мястото наистина може да бъде категоризирано и да му залепим етикет „не е за отрепки”. В бара няма вход, цените са ниски, но понякога има изгонени. Има дори такива, които имат забрана за влизане изобщо.
Смело е да се каже кой от двата пола предпочита повече заведението. Момчетата, защото са като у дома си или момичетата, защото това е нещо като изложбен център на “готините пичове”, по които девойки, мислещи си че Cypress Hill и Stereo MCs са некомерсиални банди, точат лиги. Кецове, шапки, широки и не чак толкова дънки, бири – пълна идилия. На всичкото отгоре със сигурност не малка част от девойките получават спазъм и при вида на някой от собствениците на бара, защото и те, както и повечето посетители на заведението, попадат в графата “20-26 годишни добре изглеждащи момчета”.
В Петък се ходи, ако сте от онези, за които идеалната вечер с приятели не включва задължително ресторант и бутилка вино, или хаус клуб и скъпи питиета. Ако харесвате не чак толкова популярната музика, обичате да срещате сродни души и не държите толкова на питието, колкото на компанията, то “Петък” е точно за вас. И това не защото в бара няма питиета. Просто залисани в разговорите с хората около вас, танците и шегите, ще забравите какво пиете и дали пиете въобще. Просто ще се насладите на вечерта.
5/01/2009
Делнична музика
Сигурно стотици пъти съм обяснявала (или поне показвала) колко много харесвам музиката на Aphex Twin. Ако това въобще може да се нарече музика, защото за мен е по-скоро състояние.
Сигурно много хора са ми се чудели, как мога да се размазвам на парчетата на Biohazard, да кипя от енергия, когато слушам Guano Apes, да танцувам докато краката ми не започнат да се подуват на Roni Size и да изпадам в състояние на нирвана, когато слушам Aphex Twin.
Днес този постинг напълно описва състоянието ми в момента. И не слънчевите лъчи са тези, които ме изпълват с енергия, а нещата, които носят със себе си. Музиката просто ги съпътства и допълва по един естествен начин.
Изумрудени кобри пазят луксозни телефони
Определено има поне трима души, които могат да се похвалят с това, че притежават най-скъпия телефон на света. И то не за друго, ами защото само три са бройките, пуснати за продажба. Устройството е дело на швейцарската компания Goldvish и носи звучното наименование Le million. Цената му е точно един милион щатски долара. Корпусът на телефона е направен от 18-каратово злато, обшивката е от платина, а покритието от диаманти. Маниакалната джаджа се предлага в червено, жълто или бяло злато. Le million беше представен за първи път във Франция миналата година, когато руснак купи на съпругата си звънящото бижу със 120-каратови брилянти.
Веднага след пускането й джаджата влезе в Рекордите на Гинес като най-скъпия телефон в света.
В пъти по-евтин от този на Goldvish е моделът на VERTU - Signature Cobra. Цената му е три пъти по-малка от Le Million - "едва" $310 000. На пазара са пуснати осем бройки, с които се е ангажирал френски бижутер, отговорник за украсата им. Върху корпуса от розово злато той е инкрустирал един крушовиден диамант, един бял с кръгла форма, два изумруда и 439 рубина. Те са съчетани така, че да образуват змия, откъдето идва и името на модела - "Кобра".
Ако този телефон не ви е по джоба, можете да се задоволите с по-евтината му версия, която излиза почти наполовина. Signature Python предлага абсолютно същите "екстри" като кобрата с изключение на рубините. Този телефон също е изработен от розово злато и има един диамант, но очите на питона са направени от сини сапфири, а не от изумруди. Цялата змия е обсипана с разноцветни скъпоценни камъни, а от устройството са пуснати 26 броя.
За всеки телефон от серията модната компания е изработила и специален калъф от змийска кожа.
За разлика от предишните два модела телефонът на Sony Ericsson, който попада в графата "най-скъпи", е доста далеч от кича и безвкусицата. Моделът Black Diamond, чиято цена е около $300 000, е дело на сингапурския дизайнер Джарен Го, който отдавна е хвърлил око на телефоните на Sony Ericsson. Тук няма да видите розови или жълти камъчета в "уникално съчетание" със сапфир, изумруд, бяло злато и крокодилска кожа например. Концептуалната разработка представлява ултратънко устройство, чиято специална екстра е огледалното поликарбонатно покритие. То визуално премахва границите на OLED дисплея. Най-любопитното при този телефон е това, че не разполага с никакви навигационни бутони.
Но какво си мислите, когато видите на улицата млада дама с "диамантен" телефон? В България кичът определено си казва думата. Макар да не могат да отделят един милион долара за подобно нещо, мнозина хора избират по-евтините варианти на "гъзарски" телефони. Ако се загледате по хората, с които се разминавате на улицата или в заведенията, със сигурност ще забележите поне няколко пъти наличието на някой от моделите от серията Nokia 8800 Gold.
Макар че Nokia 8800 Gold и наследникът му Sirocco Gold излязоха преди 2-3 години, лъскавият корпус явно кара хората да мислят подобни телефони за изключително модерни, бележещи връх на лукса. Е, точно тези модели на Nokia определено не могат да се похвалят с нещо повече от напълно стандартни функции и единствената им екстра е позлатеният корпус. Чак ни иде да си зададем въпроса кой би дал повече от 1000 лв. за телефон, който има едва 64 mb памет, няма слот за допълнителна карта и разполага с вградена камера с резолюция по-малка от 1MP. На фона на останалите луксозни телефони моделите от серията 8800 обаче са си направо евтини - в България джиесемите могат да се намерят на цена от порядъка на 1800-2000 лв.
На пазара на мобилни телефони има една компания, която е известна с това, че винаги пуска изключително луксозни телефони и никога не пести от диамантите или скъпата кожа. Става дума за руснаците от Gresso, които преди две години шашнаха всички с пускането на колекцията мобилни телефони Black Aura. Моделите Blakwood, Blackwood Gold edition и Gold са на цени от $6000 до $13 000, като във всеки един от тях се съчетават благородни метали, в частност злато, и 200-годишно африканско чаено дърво. Така телефоните от тази колекция бяха определени като "най-старите" мобилни апарати в света. В малките бижута е използвано 18-каратово розово злато, екраните са с рамка от сапфир.