Без заглавие

Тази малка истина ме чакаше в неделния следобед. Намери ме в едно уникално кафене в Пловдив, в което ме заведоха Алис, Мила и Радо (след като целия съботен ден настояваха да го намерим, намериха го и нямаше места). Няма да тръгна да правя анализ на кафенето, защото няма да успея, колкото и да се НАПЪВАМ - намира се зад малкия Амфитеатър, с вход на ул. "Поп Богомил" и е уникално уютно (с може би най-невероятната тоалетна, която съм виждала). Ще си го намериш сам/а и ще си поръчаш едно какао (или "усмихнато капучино") преди да напишеш нещо в книгата за случки.
В тази връзка, този уикенд беше една ГОЛЯМА случка.
Първо, че си починах хубаво между изпитите и сега съм готова с нови сили да чета за последното си препитване тази сесия, и второ - случиха ми се неща. Не такива, свързани лично с мен, оказали влияние на МЕН (малката шопска принцеска). Случиха се неща, които отново ме накараха да се замисля колко много обичам хората във всичките им варианти, породи, видове, поколения и... брой на космите и дупките по тялото.
След като, преди месеци, изведнъж преминах в режим "спокойствие" и се отдадох на средностатистически занимания, които не ме вълнуваха до такава степен преди (ходене на работа, училище и срещи с приятели по вече утвърдилите се кафенца-барчета-дискотечници), имах нужда от връщане малко назад. Сега отново бих отделила един следобед в кибичене в апартамента или в чайната, или пък ОТНОВО да гледам хората по заведенията, с риск някой да си помисли, че си търся "свежа мръвка" (за жалост нямам време и се чувствам прекрасно в кожата си, но обещавам, че някой по-свободен следобед ще го направя).
В тази връзка разбрах още едно "ах" за себе си - ужасно съм щастлива от неспособността си магически да свалям мъжете, както и от пълната липса на желание да правя това..така... Много се забавлявах, когато пред очите ми в събота вечер се случи щуротия, каквато не съм виждала от времето на бесния си пубертет (в друга разновидност, разбира се) и си мислех "леле, колко ли е забавно" и в следващия момент.... няколко часа по-късно осъзнах, че наистина не съм от този вид. Ама просто не мога. И ми харесва, че не мога.
Тропвам с краче и отново заявявам, че никой няма право да напуска живота и пространството ми. Искам ви всичките.