12/30/2008

Моята 201ва публикация...

...представлява нещо такова:

*След празничния тридневен денс маратон..
*След много, ама много изядена храна...
*След много, ама много изпит алкохол..
*След много взета и дадена любов..
*След много телефонни обаждания..
*И един счупен 12 см ток на любимите ми ботуши..

Аз съм все още тук :)

Ха-ха.
И все още се рея някъде измежду улиците на София, облаците и масите в заведенията.

12/21/2008

Моето късметче днес

И сякаш нарочно, секунди след като пуснах долната публикация, реших да си видя късмета, преди да заспя.

"На сърдит човек не давай да мие чинии."

:)

"Сърдити млади хора"

За пръв път пускам в блога си текст, който не е написан от мен. Но не мога да не го споделя.
Просто защото и аз съм една от тях - сърдити млади хора, които искат да променят случващото се и намират вината в хората, а не в политиците.

АВТОР: Станка Желева, в. КАПИТАЛ

"През 1999 г. филмът "Боен клуб" не просто се превръща в легенда за популярната култура, но дава името и на цяло поколение - поколението Х, а репликите на Тайлър се преповтарят като манифест от сърдити млади хора. "Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери и филмови идоли и рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко го разбираме. И това страшно много ни вбесява." Под тези думи на Тайлър едва ли ще се подпише цяло поколение в България, но има една група от 7.2% млади хора, които със сигурност биха го направили (въпреки че битката им е различна и едва ли ще сформират бойни клубове). Те са сърдити по една много проста причина - все още

Мечтаят за повече

Смятат, че са млади и не са постигнали максимума си, но искат всичко да се случва малко по-бързо, да успяват малко по-видимо. Не непременно без усилия, стига усилията да водят до осезаем резултат.

Сърдитите млади хора живеят основно в областните градове и онлайн, много от тях учат и работят. И въпреки че все още са много млади и малко от тях прехвърлят 30 години, вече са сменили по няколко работни места в търсене на прилична заплата, професионална реализация и добри условия на труд. "Позицията не ме задоволява (естествено)... има още много за катерене по баира, но поне ме устройват нещата, с които се занимавам, защото ми дават много свобода и поле за изява. От заплатите не съм доволен", обобщава млад мъж в началото на кариерата си в ИТ бизнеса. И въпреки че повечето не са доволни от заплатите си и очакват много повече, 36% от тях имат личен доход между 250 и 500 лева. Но очакват един ден да получават поне 1700, за да се почувстват добре. А това е твърде важно за тях, за да не му обръщат внимание: след семейството тези млади хора най-много обичат високия материален стандарт.

Ако за себе си виждат промени в позитивна посока и вярват, че светът ще става все по-приятно място, България ги изпълва с гняв. 34.7 % смятат, че ситуацията у нас се влошава. И вече им писва от това.

"Писва ми да се правя на европеец в дълбокия Ориент. Не ми пречат цените, не ми пречат заплатите, не ми пречи фактът, че карам кола втора ръка.

Хората ми пречат


Завиванията от средната лента наляво. Престрояването без мигач. Късането на пломбите, след като си спрял радиаторите официално. Возенето в градския транспорт без билет. И т.н. и т.н."

Едва ли е изненада за някого, че разгневените млади хора рядко гласуват, 44% заявяват, че изобщо не се интересуват от политика. Истината обаче е, че им пука за управлението на страната и само 1.4% от тях са доволни от него. Дори спрямо средното за страната - 8.1% доволни, това е твърде ниско. Те не гласуват просто защото не могат да си открият представителство, а най-вероятно и не искат. Тези хора сами се справят с живота си и вярват, че са успешни в това начинание. Защо тогава им трябва представителство, те предпочитат сами да свършат работата, сами да променят света, в който живеят. Не случайно са готови в много по-голяма степен от обществото като цяло да се ангажират с радикални действия.

И още нещо - разгневените млади хора са едни от малкото, които не биха приписали проблемите на днешна България единствено на политиците. Всичко започва от хората. Затова те се опитват да променят тях, а не издигат политически платформи. "Такова е положението, нормално е да е ненормално и да става по-зле. Тая битова мърлявост, дето хората си причиняват и на себе си, и на околните (това не е най-важният проблем, но е показателно), е, защото голямата част от хората им е тъй кофти, че са му отпуснали края генерално през просото."

Готови са да отделят от личното си време в борба за различни каузи - от защита на българската природа до грижа за социално слабите, въпреки че все още малко от тях реално го правят. Важното е, че тази малка групичка всеки се опитва да печели своите малки битки, да променя по малко нещо около себе си.

Сърдитите млади хора са открили нуждата от общество. Нерядко през примера на другите страни, в които са били: "За да има

Някакво подобие на общество

поне част от хората трябва да имат желание да правят нещо заедно. Няма смисъл да коментираме как е по света, но в България определено не е така. Нормално е, когато един човек предложи на друг "дай да направим еди-какво си заедно", другият да каже "добре, да го направим" или поне "добре, нека да опитаме, пък да става каквото ще". В същата ситуация тук човекът отсреща намира поне 10 причини защо няма да стане и поне още 100 причини защо въобще не трябва да се опитва. Дали е, защото мисли, че му нахлуват в личното пространство, развалят му комфорта, отнемат му от свободното време, ангажират го, без да му предлагат много (ама много) пари, за да се занимава с нещото, или просто го мързи - не е толкова важно, защото се случва непрекъснато." Това е постинг от дълъг форум, в който на впечатляващо количество страници млади хора критикуват ситуацията в страната. И измислят начин да я променят. Индивидуалисти, които призовават за колективни действия, за да живее всеки един от нас малко по-добре.

Сърдитите млади хора, стига да успеят да ангажират обществото със своите каузи, могат да променят ужасно много страната ни. Те са готови да направят революция в детайлите, които всеки ден вгорчават живота ни. Те искат прости неща: да има закони, които се спазват, и хора, които си вършат работата. Ако изпуснем шанса си да ги подкрепим, можем поне да им стискаме палци. Защото те харесват живота си, но мечтаят за свят, в който всички останали харесват живота си."

12/15/2008

Рим – едно блюдо за двама влюбени


Тесни и дълги улици и никакви тротоари. Красиви и спретнати кооперации с градинки на покривите и дървени капаци по прозорците. И изведнъж - воала! Виждаш четири малки масички, покрити с бели покривки на червени карета. Върху всяка от тях има грижливо сгънати салфетки с виличка и ножче върху тях. А отстрани - два стола.

„По едно ястие за двама влюбени, идеално!”. Лицето на Миленка грейва, а аз се усмихвам.

Влизаме през малката вратичка в едно скромно, но шумно ресторантче. Човек ще си помисли, че са го правили просто ей така, за да не държат мястото празно. Но после осъзнаваш, че всичко в този град е така. Рим – градът на малките неща.

Таванът е значително по-нисък от този на заведенията, на които съм свикнала в София. Или в Копенхаген, Барселона, където щеш. Атмосферата е изключително интимна – без проблем можем да си казваме наздраве с гостите на масата до нас. И на тези зад нас.
Чудо беше, че масичките бяха за петима. Наместихме се идеално, но след секунди идилията се „разруши”. При нас дойде невероятно учтивият и усмихнат римски сервитьор, който през цялото време се отбиваше, за да провери как върви вечерята. Минути след поръчката в това типично италианско ресторантче, масата ни беше отрупана с всевъзможни вкусотии, които ще си спестя да изброявам, тъй като рискувам да притичам набързо към хладилника и да остана разочарована.


Това беше последната ми вечер в Рим. Вечерта, в която осъзнах, че не напразно съм хвърлила стотинка във фонтана Ди Треви няколко дни по-рано. Аз наистина искам да се върна пак.


Започвам тази история отзад напред поради една единствена причина. Когато стигна края на "листа", ще съм стигнала началото на пътешествието. И така то никога няма да свършва.


Рим е един уникален град. Много дълго време се опитвах да събера мислите си, за да напиша всичко, което искам. Близо три седмици след като стъпих обратно на българска земя, аз не мога да се ориентирам и да систематизирам всичко, което видях, всичко, което ми се случи.

На всеки сигурно му е ясно, че живеейки в този град, ти живееш в един музей. В междублоковите пространства има колони от 5-6 век. Базиликите пък са през десет метра, буквално. И след три дни започваш да се чудиш защо те боли врата, туристе.


Отидох в Рим съвсем случайно, но по повод. Събрах спътниците си, купихме си билети и току що осъзнали какво сме направили, вече крачехме по Piazza Nazionale и търкахме очи.

Няма да тръгна да пиша пътеводител и да ви съветвам от къде трябва да минете.

В Мрежата има хиляди такива. Е, признавам си, исках и аз да бъда един от тях, но няма да успея. Звучи ми прекалено сухо. Затова, ако някой има нужда от помощ - нека ме потърси. След втория път вече не се обърквам на метростанция Termini и мога пеша да стигна от Ватикана до Piazza Venezia (надявам се, хе хе).


Ще разкажа за малките неща, които са способни да преобърнат душата и съзнанието на всеки, който стъпи на тази велика земя.
Рим е градът на площадчетата и фонтанчетата. Те са толкова много и толкова интересни. И всяко от тях има уникална история. Мен лично най ме трогна симпатичното
Piazza Navona, което търсихме в продължение на повече от час.
Въртяхме се по улиците с карти в ръка, но така и не го намирахме. Изведнъж чухме музика и аз се загледах в една пролука между две стени. Ето го! Скрито между сградите, с два фонтана в двата края. Слънцето тамън се скриваше, а търговците започваха да отварят щандовете си. Вечер тук наистина имаше живот!
Само няколко крачки по-надолу и попадаш на Пантеона. Изключително ефектно осветен през нощта, това явно беше любимо място за срещи на хиляди хора, защото фонтанчето пред него беше пълно с млади и стари, дошли да видят познати и приятели.

И колкото и да обикаляш, в един момент тръгваш към къщи. По пътя си срещаш хиляди хора, бързащи. Няма как да избегнеш и срещата с градския транспорт. Това е момента, в който се почувствах истински близа с италианците. Влизаш в метрото и се чувстваш сякаш си на концерт. Хиляди хора пъплят из коридорите като мравки и тичат по ескалаторите. „Presto, presto,” подвиква леличката зад теб и те бута, за да си направи място. Пътуването с ескалатора, което в някои случаи отнемаше повече от 5 минути, е изживяване, което никой няма да забрави до края на живота си. Е, поне докато не се сблъска с вратите на метрото. Там ви чакат великите римляни – седят на вратата и не отстъпват. Влизането навътре е доста трудна задача. При успешно изпълнение ще бъдете възнаградени с блъсканица по-навътре във влакчето.


Не е очакваният разказ, а?
Ето, май все още не мога да си събера мислите.

Просто не мога да спра да мисля за шантавото асансьорче. И след това да се сетя за стаята. А след това и за бурята, заради която се будих поне два пъти през оная вечер.

Не спирам да мисля за Ди Треви. И за Piazza di Spania. И за Piazza di Poppolo, което до миналия месец си мислех, че означава „Площадът на Папата” (а всъщност е „Площадът на народа”).Не спирам да мисля за Колизеума. Който ви каже, че няма смисъл да влизате вътре, защото атракцията се вижда отвън, не му вярвайте. С Миленка решихме да влезем и останахме без думи.

Чувството, да стъпиш на толкова стара земя и да си представиш какво се е случвало едно време в центъра на това.... нещо. Неописуемо е.

Не спирам да мисля и за Ватикана. За него въобще не възнамерявам да говоря, защото е нещо, за което думите не стигат, за да се опише. Само този, който иде там, застане зад фонтана на площада и погледне колоните, този, който влезе в „Св. Петър” и се разходи из музеите и Сикстинската капела, ще разбере какво е чувството. Ако въобще можем да се ограничим само до едно.


Не спирам да мисля и за това как се провалих в опита си да опека баница в газова фурна.
Искам да се върна пак при теб, това е. Е, където и да си. А в Рим ще отида отново.

Пет часа сутринта е. С приятелите ми се събираме на Терминал 1 на Летище София. В седем и половина вече виждам как слънчевите лъчи се опитват да си пропрявят път. И няколко часа по-късно съм в там.


pendulum - slam

12/12/2008

Бразилски ритми разтърсват София довечера

Бразилски ритми, дръм енд бейс и огромни количества „Мохито", „Куба либре" и „Кайпириня" ще разтърсят центъра на София тази вечер. Повод за експлозията, която ще се състои в подлеза на НДК, е първата „Бразилска вечер" в клубния живот на столицата. В подлеза на НДК, под централния вход, ще бъде пресъздадена истинска ъндърграунд атмосфера в духа на клубовете на Сао Пауло. Организаторите от Play Events канят у нас за пръв път бразилската дръм енд бейс звезда DJ Marky, който пристига със своя партньор на повечето големи международни събития - вокалиста Stamina MC. Двамата безспорно образуват една от най-впечатляващите комбинации на сцената през последните няколко години. Dj Marky (на снимката) печели симпатиите на хората с невероятната си техника на миксиране, бразилският дух и страстта, а мелодичният глас на колегата му Мс Stamina пасва перфектно на дръм енд бейс ритмите. Освен това на мястото ще бъде изграден и уникален 20-метров "Mojito бар", на който ще се сервират южноамерикански еликсири като "Мохито", "Куба Либре" и "Кайпириня". За целта на „сцената" ще излезе и екип от 6 професионални бармани, които са направили поръчка от около 100 килограма лайм.

12/11/2008

Делнична музика

С извинение на всички "читатели и почитатели", че напоследък ме е ударила сачмата и се губя от Мрежата.

И с огромни благодарности към Мармалад Шипкоффф, от когото научих за този страхотен глас горе.

12/05/2008

Гардеробът ми ГО говори ....... :)



Какво извадихме от пликовете на тавана през 2008-ма:

Обичам дните посветени на „голямото чистене”. Отваряш пликовете, забутани преди години в гардеробите и на тавана и откриваш изумителни неща. Преди няколко години така попаднах на тетрадки по Български език от четвърти клас.

А днес, забутано между учебниците по английски, открих това:


1 януари
Вече е 2001 година!


23 септември

Днес мама беше на целодневна сватба. Много мъки, много нещо, но какво да се прави!


24 септември

Днес мама ми даде 5лв. само за мен. Бях на гости у Малката Марина и беше ужас. През цялото време ядеше царевица и не ме почерпи.


25 септември

Мама вече има GSM.


Бележки на края на месец септември:

Много неща се случиха, но заминаването на Ади е най-ужасното. За пръв път (на 29.09.00г. 15.35) видях Г.Марина да плаче. С М.М. два дни подред сме плакали и слушали Oops...I на Б. Спиърс. Звездичката ми оцветена в червено свети слабо, но на мен най-ми харесва, нейното сияние.


10 октомври


Днес не ми се случи нищо интересно, освен, че седя до Асен.


11 октомври

Вече седя на 2 редица, предпоследен чин, отляво (както преди, само, че бях 3 редица) със Асен (лак!). Г-жицата по Енг е на 24. Родена е на 24 октобер 1975.


20 октомври

Днес хвърлих баскетболна топка и от първия път олучих коша.


25 октомври

Асен го третирам като мишка. Даже изпълнява команди.


13 ноември

Ходихме да ни правят мануто. Моето не беше станало и ми биха имунитет. "


*оригиналният правопис е запазен


12/02/2008

Влюбих се в Рим

... и буквално, и преносно.
Пеперудки в стомаха.
Пеперудки в стомаха.
Пеперудки в стомаха.

Невероятно италианско кафе рано сутрин. Прегръдка и целувка за добро утро.
Душ. Разходки из града-музей.
"Ама тук в междублоковите пространства има колони от 5-ти век!"
....... И базилики. Много.
И диско пъбове.
И 15 минути по ексалатора в метрото.
И шантав асансьор.
И италианец-съквартирант, който правеше най-невероятните паста-манджи, които съм яла някога.
И меко легло.
И почти нищо отворено в неделя.
Освен моето......слънце.

Пеперудки в стомаха.